— Ти сериозно ли?
— Беше извънредно положение – обясних.
— Да, знам, обелих си кожата на кокалчетата, като цапардосах онзи тип в мутрата. Така че не, това не ми убягна – отвърна той.
И ето че отново се шегуваше, макар че ми стана неприятно, задето си беше разранил кокалчетата заради мен.
Не го казах обаче.
Вместо това заявих:
— И не си изплаках очите.
— Близо беше.
Повдигнах вежда и сложих свободната си ръка на хълбока.
— Ще ходим ли за бира, или не?
Това ми спечели нова леко крива усмивка (и да, тя накара главата ми да се завърти) и подръпване на ръката. Докато ме теглеше към вратата, той заяви:
— Определено ще отидем за бира.
Не биваше да ходя за бира с Тони Уилсън.
Трябваше да му поднеса чешмяна вода към пицата, която беше купил, и в мига, в който сметнех, че се е нахранил, да го изпроводя през вратата и да направя всичко по силите си никога вече да не го видя.
Само че аз отидох за бира с Тони Уилсън.
Направих го, защото с всеки миг, който прекарвах с него, ставаше все по-ясно, че животът ми никога нямаше да бъде същият, ако никога вече не видех Тони Уилсън.
Не бях готова за това.
Имаше и още нещо, много по-тревожно, което ставаше все по-ясно.
Че вероятно никога нямаше да бъда готова.
* * *
— Значи, ще те взема в девет.
Беше след пицата и бирата, и дълъг разговор, в който научихме какво ли не един за друг, закачахме се и се шегувахме.
Стояхме на прага на временното ми ново жилище, когато той изрече тези думи и ме обърка:
— Моля?
— Събота. Купонът на Ларс. Ще те взема оттук в девет часа.
Зяпнах го.
На среща ли ме канеше?
Той също ме зяпна, ала неговото объркване беше различно от моето, както разбрах, когато попита:
— Мария не ти ли каза?
Беше се обадила и ми беше оставила съобщение, ала покрай преместването и това, че я избягвах, така и не бях намерила време да й върна обаждането. А тя определено би позвънила, за да ме покани на парти.
— Ами… не.
— Добре – рече Тони. – Ларс организира купон. В събота вечер. Каза, че работиш от седем до три и половина в събота и от три и половина до полунощ в неделя. Така че можеш да отидеш и аз ще те взема в девет часа.
Наклоних глава на една страна с намерението да проуча този въпрос, но да го направя предпазливо.
— Значи, в мисията си да не допуснеш отново да избухна в сълзи, не само играеш ролята на агент по недвижими имоти, хамалин и купувач на пица, но сега смяташ да се назначиш и за мой шофьор?
В отговор той се усмихна лениво, докосна бузата ми за частица от секундата, сваляйки пръста си едва ли не преди да го беше направил, и се обърна, за да отвори вратата.
Прекрачи прага, улови погледа ми над рамото си и каза:
— Събота. В девет.
Е, очевидно това беше.
И честно казано, нямах нищичко против (ако не брояхме Ларс и може би това, че щях да видя Лони и Мария, и разбира се, проблема, че Тони навярно не беше мъж, по когото би трябвало да си позволя да се увлека).
— Може ли да ти благодаря, задето ми помогна с преместването? – попитах, докато той се обръщаше с намерението да си тръгне.
Въпросът ми не го спря.
— Аха.
— В такъв случай – благодаря ти. А сега може ли да ти благодаря и за това, че ми намери това страхотно жилище? – попитах неговия отдалечаващ се гръб.
— И това можеш да направиш – отвърна той, без дори да погледне през рамо.
— В такъв случай – благодаря ти още веднъж. А сега може ли да те предупредя, че определено ще намеря начин да ти се отплатя? – Вече трябваше да викам.
Той вдигна ръка и махна настрани.
Нямах представа какво означаваше това, и така и не получих възможност да разбера – вечерните сенки отвъд малкото дворче на приятеля му го погълнаха и той изчезна от погледа ми.
Въпреки това аз останах на прага, загледана в нощта след Тони, опитвайки се да се вразумя… и останах толкова дълго, че задействаните от движение светлини, които огряваха двора, угаснаха.
Затворих вратата, мислейки си единствено за това, че не бях свършила нищо от тежката работа, не бях платила нито за лицата, нито за бирата, Тони щеше да ме вземе от нас в девет часа в събота, а аз все още усещах докосването на пръста му върху бузата ми.
С други думи, изобщо не се вразумих.
Вместо това се зачудих колко важно беше всъщност да бъдеш разумен.
И с глава, изпълнена с мисли за Тони, започвах да стигам до заключението, че отговорът беше: не особено.
* * *
— Какво става?
Откъснах очи от Тони (когото зяпах неприкрито от мястото си в дневната на Ларс, откъдето го виждах как говори с Ларс в кухнята) и погледнах Мария.
— Какво става с кое? – попитах, макар да знаех.
Тя не беше пропуснала да забележи, че с Тони бяхме дошли заедно, иопределеноне беше пропуснала да забележи, че той ме държеше за ръка, докато прекрачвахме прага.