Е, това… Това щеше да е проблем.
Хората не бяха сред любимите ми неща.
Всъщност през последните седемнайсет години в живота ми бе имало точно четиринайсет души (а сега един от тях беше мъртъв, така че оставаха само тринайсет), които наистина харесвах и с които исках да прекарвам времето си.
Останалите просто търпях.
Не, не беше така.
Останалите търпяхамен.
— Земята ще е твоя, оградата – също – каза агентът. – Имай предвид обаче, че става дума за исторически обект, така че, ако мислиш да издигнеш триметров зид с бодлива тел отгоре, от общинския съвет няма да ти позволят. Те са свестни хора и мислят единствено за интересите на Магдалийн и жителите му, така че, ако искаш да направиш нещо, което да ти осигури малко уединение, без да е грозно, няма да имат нищо против.
— Трябва ли да получа одобрението им за плановете си за това място? – попитах.
Той поклати глава.
— Не и ако не става дума за нещо прекалено необичайно. Допълнителната клауза в нотариалния акт цели най-вече мястото да си остане в съзвучие с пейзажа, с града и неговата история. Така че, ако купиш старото момиче, ще бъдеш законово задължена да се погрижиш да си остане в същия вид. Построиш ли нещо, което нарушава тези условия, от общината ще бъдат в правото си да поискат да го събориш и да построиш нещо друго. Придържаш ли се към условията, всичко ще е наред.
Кимнах, но отбелязах:
— Струва ми се доста неопределено за исторически обект.
— Както казах, общинските съветници са свестни хора. – Той се приближи и спря на около метър от мен. – Но освен това са твърдо решени Магдалийн да си остане Магдалийн. Наскоро земите на запад и на юг от фара бяха прерайонирани и вече не са общинска собственост. Крайбрежната пътека и фарът обаче си остават във владение на общината. То е, защото градът разчита главно на туризма и фарът е една от главните атракции. Така че, ако ги притиснеш, те няма да се поколебаят да ти отговорят със същото.
Изненадах се, че земите бяха прерайонирани, и се зачудих защо. На доста голямо разстояние от фара земите бяха незастроени, така че нищо не го скриваше от погледа, не само откъм морето, но и от всички посоки на сушата.
Не се изненадах обаче, че Магдалийн разчита на туризма. Още вчера, когато пристигнах, открих, че мястото е една огромна крайбрежна картичка – от мига, в който за първи път зърнеш табелата на входа му (която също би могла да бъде на някоя картичка – толкова беше красива), чак до педантично запазената главна улица, която прекосяваше Магдалийнското заливче (в което имаше кей). Дори магазинчетата и къщите, които се издигаха по възвишенията наоколо, пасваха на естетиката на мястото.
— Искаш ли да видиш останалото? – попита агентът.
— Да, моля.
Той се отправи към спираловидното дървено стълбище, което изобщо не изглеждаше разнебитено, и аз го последвах.
Да, това място беше построено с обич.
Качихме се на втория етаж, който се оказа една-единствена стая със сравнително голям прозорец, друга, по-малка, камина и нищо повече. Никаква тоалетна. Нищо. Имаше обаче старо стоманено писалище, чийто собственик несъмнено го беше купил, без наистина да го иска.
Продължихме към третия етаж и там нещата започнаха да стават интересни.
Той беше разделен на две. В стаята, която би могла да бъде единствено спалня (ако се съдеше по разпадащите се матрак и табла на легло), имаше два прозореца, или по-скоро – полупрозореца, със странна форма и стигащи до пода. В банята, която бе доста малка и в ужасно състояние, имаше още един такъв прозорец, но нямаше шкафове, нито вана, достатъчно голяма за двама души, поставена върху платформа. Ала помещението с формата на полукръг би могло да бъде направено красиво и практично, стига човек да притежаваше нужното въображение.
В спалнята имаше друга, още по-малка камина, която дори така запусната бе наистина живописна.
След това се качихме на четвъртия етаж.
В мига, в който се озовах там, се заковах на място.
През прозорците, които покриваха кулата околовръст, се разкриваше панорамен изглед, толкова поразяващ, че приличаше на чудо. Море, скали, тучни гори и излезлият като от картичка Магдалийн се разстилаха пред погледа без нищо, което да му пречи…, както установих, когато се съвзех достатъчно, за да се завъртя бавно в кръг.