— Плашиш ме – прошепнах.
Въздухът в стаята натежа, когато бузите му почервеняха, а очите му пламнаха, макар той да стоеше неподвижен и безмълвен.
Само чеусещахбитката, която се водеше в него.
Просто не знаех за какво е.
— Хората… те не… хората не постъпват така, Тони – обясних колебливо. – Не извиват нечия ръка, като почти я изкълчат, задето е докоснал момиче, което харесват. Не мога… те всички… – Аз поклатих глава. – Те всички, дори ти, хората край Ларс, те ме плашат. Не е както трябва. Нещо с тях не е както трябва. И аз просто… аз… простоне мога.
— Дръж се за мен.
Думите му бяха толкова тихи, че едва ги чух.
Ала все пак ги чух.
— Моля те, не искай това – прошепнах.
— Дръж се за мен.
— Тони.
— Дръж се за мен. Вярвай в мен, Кейди. Макар да не знаеш какво искам от теб, все пак ще го поискам. Не се отказвай, каквото и да става.
Искаше нещо огромно. Нещо, което не разбирах, ала знаех, че е твърде много. Твърде много, за да го поиска от мен, Кейди Уебстър, такава, каквато бях тогава. По дяволите, може би бе твърде много, за да го поиска от когото и да било.
— Няма от какво да се отказвам. Няма нищичко – казах, може би опитвайки се да убедя себе си в собствените си думи.
— Има нещо.
— Пица и бира, това е всичко, което сме имали. А аз ще ти направя пай, Тони. Пет пая. За да ти се отблагодари. Не можеш да даваш, без да получиш нещо в замяна. А после ще си намеря жилище и ще почистя това, преди да си тръгна, и ще помоля мама и татко да ми помогнат да се преместя, и с теб ще сме начисто и приключили, и ето къде трябва да бъда. Ето кое е безопасно за мен. Кое е правилно.
Давах си сметка, че дишам тежко, докато го гледах да прави същото; очите му не се откъсваха от моите, битката в него все още се водеше и изглеждаше така, сякаш се мъчи да надделее над нещо, когато заяви:
— Не е пица и бира. Знаеш какво е. И каквото и да става, не се отказвай от него.
Не разбирах, въпреки че напълно разбирах.
Само че се вкопчих в това, че не разбирах, за да не се наложи да се предам и да се втурна по един напълно погрешен път с надеждата да настигна Тони.
— В този миг няма нищо, от което да се отказвам, Тони. И не бива да правим така, че да има.
Едва успях да го кажа, когато той прекоси разстоянието, което ни делеше, ръцете му уловиха лицето ми и неговото се наведе към моето.
— Вече го разбираш, просто не си даваш сметка какво разбираш – прошепна той.
В думите му нямаше никакъв смисъл, но аз ги разбрах напълно.
Поклатих глава в ръцете му.
— Моля те, не го прави.
— Разбираш го. Поглеждаш ме и го разбираш. Вярвай в това, Кейди. Вярвай в това, което виждаш. Вярвай вмен.
—Престани. – Гласът ми трепереше така, както трепереше цялото ми тяло. – Няма какво да разбирам. Няма в какво да вярвам.
— Има.
Обвих пръсти около китките му и натиснах, за да ги оттласна от себе си, ала ръцете му не помръднаха.
— Ти беше толкова мил, толкова сладък, толкова свестен, но сам ми каза да остана на правилния път…
— Погледни ме в очите и ми кажи, че не вярваш.
Погледнах в красивите му очи, така близо до мен, усещайки дъха от думите му върху устните си. И докато се взирах в очите му, си спомних как в нощта, когато го видях за първи път, си бях помислила, че бих искала да ги предам на децата ни, и треперенето у мен се усили.
— Плашиш ме – прошепнах.
— Никога няма да бъдеш на по-сигурно място, отколкото когато си с мен.
Толкова ми се искаше да повярвам. Ала беше трудно.
— Но, Тони. – Разтърсих китките му, ала те не помръднаха. – Ти меплашиш.
И в този миг, на сантиметри от него, аз видях как капаците се вдигнаха от очите му, лумна ярка светлина, заслепявайки ме толкова силно, че примигах.
А в следващия миг устните му бяха върху моите.
Щях да бъда мениджър в магазина.
Щях да се запиша на курсове в общинския колеж.
Щях да бъданякой.
Опитах да се отдръпна, ала пръстите му се заровиха в косата на тила ми, устните му се отвориха и езикът му докосна моите.
Онова, което се случи след това, може би беше рефлекс.
Може би беше инстинкт.
Може би беше безразсъдност, заляла ме отново, казвайки ми, че имам този едничък шанс, едничка възможност да се хвърля в това едничко красиво приключение, и навярно трябва да се възползвам от него.
Може би беше, защото той бе Тони, аз бях Кейди и той беше прав.
Имаше нещо.
Каквато и да бе причината, накарала ме да го направя, аз отворих уста, езикът му се плъзна в нея и то се случи.
Вкусих го.
Имаше вкус на бира и стари пикапи, тъмни нощи и ярки дни, държане за ръка и игриви закачки, леко криви усмивки и грейнали очи, и мъж, и мускус, и секс, и милиони, милиарди други неща, които го правеха Тони и които все още не бях открила, и не бих могла да попреча на езика си да докосне неговия в нуждата, в глада, вкопнежами да имам повече.