Да имамвсичко.
Пръстите ми стиснаха по-силно китките му – не за да го отблъснат, а за да го задържат, и той го усети. Издаде дрезгав звук в устата ми и наклони глава, правейки целувката по-дълбока, давайки ми повече.
И с целувката си той ме изпълни. Сгря ме. Гърдите ми се повдигнаха, зърната ми се втвърдиха, пръстите на краката ми се свиха, кожата ми настръхна, местенцето между краката ми запулсира, сърцето задумка в гърдите ми и не ставаше дума само за секс.
А за този момент. За това, че бях напълно вмомента.Единственият, който щяхме да имаме.
Първата ни целувка. Нашето начало. Началото на двама ни, което беше началото на всичко.
Той сложи край на целувката и аз изскимтях неволно, задето бях изгубила езика му, вкуса му,този миг, ала той задържа устните си върху моите, леки и красиви.
Клепачите ми се повдигнаха и очите му бяха толкова близо, че миглите ни се докосваха, носовете ни се допираха.
И когато погледнах в очите му, аз разбрах онова, което той знаеше. Знаех какво имам, ала все още не разбирах, дори и след тази целувка.
Знаех, че бих отишла до края на света с Тони Уилсън. Бих скочила от най-високата скала, хванала го за ръка. Бих кървяла за него.
И подозирах, че един ден вероятно бих била готова да умра за него.
Ала след тази целувка това не ме плашеше.
Докато той беше до мен, нищо друго нямаше значение, нищо друго дори не съществуваше. Защото мястото ми беше именно тук.
Каквото и да ставаше.
Той примига и ресниците ни отново се докоснаха и привлякоха очите ми към неговите, които не бяха впити в моите, не ги изгаряха, просто почиваха върху тях, задържайки ги, защото нямаше нищо на света, което да искам повече от това да се взирам в очите му, и в този миг видях, че той изпитва същото.
— Има нещо – прошепна той.
Да.
Имаше нещо. И то сякаш беше всичко.
— Обещай ми, Кейди – прошепна той. – Обещай ми, че ще се държиш за мен, каквото и да става.
Имаше само един отговор, който бих могла да му дам:
— Обещавам, Тони.
Нещо пробяга през очите му, някаква неловкост, когато изрекох името му, ала преди това да успее да ме накара да изпитам същото, пръстите му се впиха в скалпа ми, устатата му превзе моята, езикът му се плъзна в нея и ето че бях напълно изгубена.
Каквото и да ставаше.
Глава 7
НЕ ГО НАПРАВИ
Настоящето…
— Леле, това е много по-красиво от снимките.
Нямаше какво друго да направя, освен да се усмихна, докато откарвах Кат към фара.
Беше август. Слънцето грееше. Пухкави бели облачета осейваха яркото синьо небе. Снежнобялата ми ограда обграждаше покритите със зелена трева хълмове, прошарени тук-там със сиви камъни. Допълнителните постройки бяха боядисани, така че ослепителната им белота с лъскави черни корнизи си пасваше идеално със съвършенството на фара, единствено топлочервените им покриви бяха различни.
Месеци по-рано, след сблъсъка с Кърт и след като Кат ме беше успокоила, двете бяхме съставили план.
Направила бях резервации в хотели и пансиони и имах мисия. Да възстановя фара. Да живея там, ако не щастливо, то поне доволно до края на дните си.
Кърт не бе част от живота ми от толкова отдавна, пък и честно казано, преди това беше част само за кратко време (макар то да беше изпълнено със събития).
Искаше да го избягвам? Можех да го направя.
Онова, което нямаше да направя, бе да допусна той да ме сломи. Не и отново.
Така че бях използвала направените резервации и бях гледала как поставят покривите и прозорците и как студиото се преобразява пред очите ми.
И най-сетне се наслаждавах на Магдалийн.
Ходех да пазарувам в града и в новите (както научих) магазинчета край кея. Открих едно място, където правеха толкова страхотно кафе, че отидох отново и научих, че мъжът в потъналата в сенки вътрешност правеше също така невероятни омлети с морски дарове. Обядвах в „Лобстър Маркет“ в града. Вечерях в заведение, препоръчано ми от продавач в „Пътникът“, което се намираше в съседния град и се наричаше „Брийз Пойнт“. Повече от веднъж си вземах сандвичи и салата от „Закусвалнята на Уедърби“.
Освен това отидох на екскурзия с китове (не можахме да ги зърнем, но аз бях тъпкана с пари и живеех в Мейн, така че можех да опитам още стотина пъти, докато не ги видех).
Отидох в Портланд, за да го разгледам. Качих се в „Бар Харбър“, защото бях чула, че е красиво и артистично, и действително беше, така че си купих цял куп неща за фара, за студиото и за апартамента над гаража.