Отидох в Огъста, за да се срещна с Пейдж и да вземем решение по всички въпроси, свързани с вътрешното обзавеждане.
Отидох дори в Бостън, защото, въпреки че с Патрик бяхме пътували страшно много, така и не бяхме ходили там, а открай време исках да видя фрегатата „Конститюшън“ и да опитам истинска яхния от миди. Както и да се разходя по Пътеката на свободата, да видя Старата северна църква, да отида в Лексингтън и Конкорд и да видя откъде е бил даден изстрелът, чут по целия свят. И макар че щеше да бъде трудно, исках да посетя Салем и да се потопя в историята му, да си направя селфита и да ги изпратя на Верити и Декс, за да помогна на Декс да тормози сестра си.
Ала когато резервациите ми изтекоха, въпреки че никъде не бях срещнала Кърт (слава Богу), аз на бърза ръка изтичах обратно вкъщи, оправдавайки се пред самата себе си, че трябва да си събера нещата, защото след броени седмици щях да съм в състояние да се нанеса поне в студиото. А Майк беше заявил, че или щяхме заедно да купим кола за мен в Денвър, или той щеше да дойде в Мейн, за да ми помогне да си избера оттук.
Истинската причина обаче бе, че се нуждаех от семейството си, за да ме подкрепят, да ми помогнат да излекувам раните, които Кърт бе отворил наново, и да се приготвя да се установя в Магдалийн, защото не можех да продължавам да живея като турист (всъщност можех, но не исках, тъй като беше изтощаващо).
И ето че бе настъпил моментът да се върна. Не беше нужно да отсядам в хотела или да си търся място някъде другаде, защото студиото беше готово. Бяха започнали работа по фара и след няколко седмици щях да мога да се нанеса в истинския си нов дом, а след като го направех, те щяха да довършат апартамента над гаража.
Кат беше дошла с мен, твърдейки, че нямала търпение да го види, ала знаех, че в действителност иска да се увери, че съм добре, преди да си замине и да се разделим за дълги месеци.
Уолт ми беше казал, че Пейдж е „нагласила студиото“, и освен това ми беше изпратил дистанционно за портата, така че сега натиснах копчето върху дисплея на новия ми джип ягуар и загледах как портата се отваря.
— О, Господи, Кейди, това място е самотосъвършенство– ахна Кат.
Права беше.
Можех да го направя,помислих си, докато влизахме в двора.
Патрик ми беше дал тази красота. Верити (а после и Декс) щяха да ми гостуват през уикендите. Семейството щеше да дойде за Коледа. А после – през пролетните ваканции. И през летните почивки.
А когато тях ги нямаше, бих могла да помагам в Историческото общество.
Да работя като доброволка в приют за животни.
Да градинарствам.
Да готвя.
Да чета.
Бях на четирийсет и една години и имах пред себе си още четирийсет години (както се надявах), в които на практика щях да водя живот на пенсионер, да се радвам на „децата“ и да правя каквото си поискам.
Повечето хора биха убили за подобна възможност.
Е, да, Кърт беше в града, а Кат искаше да посетя брат си, докато тя е тук, за да е наблизо, ако той се отнесе с мен като с боклук.
Преживявала бях по-тежки неща.
Та майка им беше умряла от измръзване, за Бога.
Патрик се беше стопил пред очите ми.
Ако Кърт искаше да го избягвам, така да бъде. Нямаше да е трудно. Градът не беше голям, ала моят фар бе на мили от него.
Всичко щеше да е наред.
Защото имах това бижу.
Спрях пред гаража и двете с Кат слязохме от колата. Видях как тя отметна глава, цялото й внимание бе приковано в красотата на фара.
Погледнах наляво, към студиото отвъд гаража. Там не се случваше нищо. Нямаше работници, влизащи и излизащи от него. Цялата активност беше съсредоточена във фара.
Ала новите прозорци грееха на слънцето така, че цялото място приличаше на пътеводна светлина, показваща ми пътя натам, където щях да бъда в безопасност.
— Хубава кола.
Обърнах глава и видях Уолт да се приближава към нас.
— Изглежда невероятно – извиках.
— Все още нищо не си видяла – отвърна той, кимвайки на Кат.
— Уолт, това е сестра ми Кати. Кат, това е строителният ми предприемач Уолт – представих ги аз.
— Приятно ми е да се запознаем – каза тя.
— И на мен – отвърна той. – За първи път ли идвате тук?
— Да. Живея в Денвър.
— Обзалагам се, че току-що променихте всичките си планове за ваканцията – предположи той.
Кат се усмихна широко.
— Аха.
— Искаш ли да видиш новия си дом, на около петдесет метра от дома? – попита ме Уолт.
— Аха.
Той се засмя и разпери ръка.
— Води ни тогава.
Поведох ги, заповядвайки си да не се втурна натам. Знаех какво има вътре, тъй като аз бях избрала всичко, но в крайна сметка бях помолила Уолт да престане да ми изпраща снимки, защото всичко изглеждаше толкова изумително, че не исках да си разваля изненадата да го видя напълно завършено.