Когато прекрачихме прага, видях, че съм направила правилния избор.
Долният етаж беше издържан в бяло (стените, меките мебели и шкафовете в кухнята), със сив килим в дневната и паркет навсякъде другаде, яркосини възглавнички, пищни, ала грижливо оформени растения в бели саксии, внасящи доза живителна зеленина; общите помещения бяха просторни, открити и невероятни.
Спалните на горния етаж едва ли биха могли да бъдат по-различни.
Едната беше в стил Ню Ингланд – бледоцикламени старомодни тапети с повтаряща се пасторална сцена, солидни кремави мебели в колониален стил и надиплени карирани завивки. Другата беше издържана в спокойни зелени и сини, светло- и тъмносиви багри, с легло, чиято табла беше подплатена с тежка дамаска в деликатни цветове и ватирани завивки. В розовата спалня имаше кресло и табуретка за краката, тапицирани с кретон, лампа за четене до тях и малка масичка в ъгъла; в бледоцикламената – двуместно канапе, поръбено в сиво, и възглавнички със същата дамаска като тази на таблата на леглото. Банята имаше дървени стени, боядисани в бяло, и вана, оригиналните й шкафчета бяха пребоядисани в метличеносиньо, плотовете бяха от бял мрамор със сиви жилки.
Долният етаж беше просторен и съвременен, но жизнерадостен и гостоприемен, докато горният беше уютен, попретрупан и топъл.
Обожавах го. Всеки сантиметър от него.
Включително верандата със заоблените й, изящни ракитени мебели, боядисани в небесносиньо, с морскозелени възглавници и маси и табуретки за краката в същия цвят.
Определено беше място, където да седнеш и да се насладиш на чаша кафе сутрин или да пийваш вино вечер, да гледаш морето и просто…да бъдеш.
О, да, тук бих могла да избягвам Кърт Йегър. Абсолютно бих могла да го избягвам.
И да обожавам всяка минута.
— Е? – попита Уолт, докато аз просто стоях на верандата и съзерцавах морето.
Очите ми бавно се обърнаха към него.
— Съвършено е – прошепнах.
Лицето му се промени и той се взря изпитателно в изражението ми.
Вероятно беше на моите години, може би малко по-възрастен, и възрастта му личеше, загорял и обрулен от времето, не беше непривлекателен, а държелив, работещ мъж и то си личеше, което го правеше още по-привлекателен.
Беше дружелюбен и напълно професионален всеки път, когато го видех.
Ала в този миг, докато го гледах, видях как лицето му омеква, а очите му се сгряват от удоволствие заради одобрението ми и тревогата заради онова, което не знаеше, но за което се досещаше.
— Аз… нашият… – заекна Кат, прокашля се и каза тихичко: – Неотдавна загубихме главата на семейството ни. Кейди беше особено близка с него.
— Ясно – промълви той и извърна поглед, сякаш за да не ме смущава.
— Ние, ъ… ще си внесем багажа и ще те оставим да си вършиш работата – каза Кати.
— Искате ли да видите докъде сме стигнали с фара? – попита Уолт.
— Може би утре – отвърна Кат вместо мен.
— Да пратя ли някое от момчетата да ви помогне с багажа?
— Аз… да – обадих се най-сетне, – би било хубаво. Няма да отнеме много.
— Добре, ще взема две от момчетата и също ще ви помогна. Може да докарате колата по-близо до студиото, аз ще се върна ей сега – предложи той.
— Ще го направя – отвърнах.
Той се отдалечи тичешком, а аз се обърнах към Кат.
— Ще внесем багажа, а после ще отидем в „Пътникът“ и ще си вземем нещо вкусно за вечеря.
— Сирене, хляб, пастет и много вино. Няма да готвим тази вечер. Ще се насладим на това. – Тя махна с глава към изгледа. – Утре ще направим сефтето на кухнята. Каза, че Пейдж се е погрижила за съдовете и приборите?
Кимнах.
— Значи, всичко е наред.
Исках да видя съдовете и приборите, които бях избрала, само че трябваше да докарам колата, така че да можем да внесем куфарите и кашоните, пълни почти изцяло с дрехи, обувки, книги, дискове и DVD-та, и албуми със снимки, и нищо друго.
— Ще докарам колата иможем да започваме – заявих.
— А аз ще се приготвя да зяпам секси строители. Освен това и заплювам розовата стая.
Заплюваше си розовата стая, защото знаеше, че аз ще си избера тази с дамаската.
Господи, толкова я обичах.
— Да се залавяме за работа – казах.
Тя потърка ръце.
Аз й се усмихнах и се отправих към колата с лека стъпка.
И се заловихме за работа.
* * *
Въздухът щипеше леко, повяваше ветрец, а коремът ми беше пълен със сирене, пастет, хляб, вино и твърде много от богатия избор на кексчета, които в пекарната на „Пътникът“ се продаваха на бройка или в нашия случай – на дузини.