Онова, което бях получила, бе фарът. Място на умиротворение, което не беше пълно със спомени за Патрик, но беше още нещо, което той ми бе дал.
Хубаво място, където да живея.
— Беше преди близо двайсет години, Кати – напомних й. – Време е всички да продължим напред.
Тя се обърна към мен.
— И това да си напрегната и непрекъснато да се озърташ, това ли е да продължиш напред?
— Това също ще приключи. Току-що пристигнахме. Ще свикна. Обещавам ти.
— Трябваше да ти каже, че е ченге – процеди тя.
— Но не го направи.
— Трябваше да те изслуша, когато се върна при теб.
— Но не го направи.
Тя ме изгледа яростно, преди да изпухти и да измърмори, обръщайки се към морето.
— Имам нужда от още сладкиши.
— Аз ще донеса – казах и се надигнах от стола.
Почти бях стигнала до вратата, когато разтрепераният й глас ме догони.
— Това ме съсипва.
Обърнах се към нея и беше трудно, толкова неописуемо трудно да срещна погледа на красивите й кафяви очи, грейнали от сълзи, и да преглътна своите.
— Онова, което би могла да имаш – довърши тя. – Онова, което двамата бихте могли да съградите заедно. Когато се замисля за него, то ме съсипва.
То бе съсипало и мен. Много отдавна.
Сега трябваше да се изградя наново.
— Ти не излизаше по срещи.
— Излизах, Кат, миличка – отвърнах нежно.
— Тайно, защото отказваше да се разведеш с Патрик. Него не го беше грижа, искаше да го правиш, ала онези кучки от висшето общество щяха да те направят на нищо.
Това беше самата истина.
— Ако се бях развела, когато той се разболя, нямаше да мога да бъда в болницата с него, не и по начина, по който той имаше нужда да бъда, да вземам решенията, които той искаше да бъдат взети – напомних й.
— Пат беше изготвил нужните документи.
— Не беше същото, което се полага на една съпруга… – Аз понижих глас: – Или дъщеря.
Кат погледна към масата, където винените бутилки се потяха.
Пат можеше да изготви милион документи, ала когато отидеш в болницата, нищо от това нямаше значение.
„Дъщеря ли сте му?“, питаха ме, защото на моите години това беше най-вероятно. Аз носех фамилията му. Така че казвах – да. Изобщо не приличах на него. Нито на някого от синовете му. Ала това нямаше значение.
Ако бяха настояли, щяха да открият, че съм законно обвързана с него.
И само това би имало значение.
А аз имах нужда от това. Имах нужда да бъда в състояние да се грижа за първия мъж на този свят, който ме обичаше безрезервно просто заради мен самата.
Бил е болен от рак, когато го срещнах за първи път. Не ми беше казал. По онова време дори синовете му не знаеха. Отнело бе известно време да го научим.
И когато това стана, сделката, която бяхме сключили, се промени.
В началото той се грижеше за мен.
А когато разбрахме за болестта, в продължение на дванайсет години, през които ракът идваше и си отиваше, опустошаваше тялото му, а после му даваше време да се възстанови, само за да го опустоши отново, аз се грижех за него.
— Не съжалявам за това – заявих и Кат вдигна очи към мен. – Нито за миг.
— Трябва да си намериш мъж – прошепна тя.
— Знам, че Пат е страхотен и че го обичаш повече от всичко на света, но мъжете не са всичко, Кати.
— Все още имаш време. Трябва да си направиш бебета, а за това е нужен мъж.
Усмихнах се меко.
— Имах седем бебета, за които помогнах да бъдат отгледани, миличка. Това ми стига.
Устните й потрепериха.
— Искам да бъдеш щастлива.
— Ще бъда – уверих я.
— Дойде тук, защото все още си влюбена в него.
Мой ред беше да извърна очи, защото не исках да си го призная на глас.
Ала Кати беше права.
— Искам да бъдеш щастлива, Кейди.
Отново погледнах към нея.
— Ще бъда, Кат. – Преглътнах и довърших. – Рано или късно.
— Съжалявам, че бях гадна с теб, когато се запознахме.
И ето че всичко това извади на повърхността угризения, които тя нямаше никаква причина да изпитва.
— Беше разбираемо и в крайна сметка стигнахме дотук, така че мислиш ли, че ме е грижа?
— Обичам те, Кейди. Аз имам само брат, така че Патрик даде сестра и на мен и не мога да ти кажа колко пъти благодарих на Бог, че накара Патрик да го направи.
Аз й се усмихнах.
— И аз те обичам, Кати. Много повече, отколкото ти ме обичаш.
Тя изпъна рамене.
— Как ли пък не, аз определено те обичам повече.
— Кой стана, за да донесе сладкиши? – подкачих я. – На това му се казва обич, когато трябва да изоставиш гледка като тази.
— Внесох цял един кашон в къщата ти по-рано, преди момчетата да се появят. Натоваму казвам аз обич.
— О, млъквай.
—Тимлъквай.
— Искаш ли сладкиши, или искаш да стоя тук и да се заяждаме?