Ала ето че беше влязъл.
И го направи, докато седях на верандата с чаша кафе. Облечена бях в светлосива памучна пижама с яркорозов шнур на кръста. С този тоалет и без Кат като подкрепление (тя още спеше, наслаждавайки се на почивката в Мейн с мен, далеч от задълженията си на майка и съпруга, решена да не се отдалечи твърде много от часовата си зона), аз не бях готова за това.
Истината бе, че вероятно никога нямаше да бъда готова.
Онова, за което не бях готова, бе да видя как шериф Кърт Йегър се появява иззад ъгъла на студиото ми, в шерифска риза, безукорни дънки и авиаторски тъмни очила, красив, висок и държащ положението под контрол.
Дори през стъклата на тъмните очила усещах погледа му върху себе си, когато се приближи до студиото, спря в подножието на стъпалата и сложи ръка на тесния си хълбок.
Аз седях като вкаменена, с единия ми крак подвит под мен, а другия – стъпил бос върху възглавницата на стола, стиснала чашата с кафе с две ръце пред себе си, с очи, приковани в него.
Дълбокият му глас прозвуча почти като ръмжене в десетината крачки, които ни деляха.
— Получих обаждане от колегите в окръг Уолдо.
— Моля? – прошепнах толкова тихо, че не бях сигурна дали би могъл да ме чуе.
— Докладваха ми, че Кейлън Уебстър се е свързал с тях, за да се оплаче, че две жени, държащи груб език, са се появили на прага му и са го притеснявали, отказвайки да си тръгнат дори след като ги помолил нееднократно, и запречили вратата, когато се опитал да я затвори.
Господи.
Кейлън наистина ли ме мразеше толкова много?
— Ще трябва да те помоля да не посещаваш отново брат си, Кейди. И каквато и – той кимна с брадичка към къщата –приятелкада имаш там вътре, ще трябва да те помоля да се погрижиш тя също да не го прави.
— Просто исках…
— Не се нуждая от обяснение.
Преди седемнайсет години също не беше имал нужда от обяснение.
— Естествено, че не – промълвих.
— Моля?
— Нищо, шерифе – казах по-силно. – Уверявам ви, че няма да посещаваме Кейлън повече.
Той кимна отсечено, сякаш докосваше ръба на шапката си, и заяви:
— Ще трябва да те помоля и да не създаваш неприятности в града.
Аз го зяпнах с отворена уста.
Отворих я още по-широко, за да кажа:
— В Магдалийн нямам брат, който ме мрази толкова много, че да докладва на полицията за посещението на сестра си, която иска просто да се сдобрят, така че можеш да бъдеш спокоен – няма да създавам никакви проблеми в града. Освен ако в „Лобстър Маркет“ нямат проблем с клиенти, които ядат твърде много морска храна.
Той извърна глава, загледан в далечината, и ми се искаше да не се бях взряла толкова запленено в мускулчето, потръпващо върху челюстта и бузата му.
Открай време имаше толкова красива челюст, силна и изчистена.
Бузата му също далеч не беше непривлекателна.
Когато той не помръдна, го повиках:
— Някакви други предупреждения, които бихте искали да ми отправите, шерифе?
Той ме погледна.
— Знаеш името ми, Кейди.
— Като Кърт ли си тук?
— Не.
— В такъв случай не е ли най-добре това официално посещение да си остане официално?
— Дамичките от висшето общество ли те научиха как да говориш, или беше богатото ти татенце?
Аз също имах мускули в бузите си, но никой от тях не подскочи, защото не стиснах зъби, както би трябвало да сторя.
Не, за съжаление, не го направих.
— Навярно не е добра идея да кажа нещо подобно на един представител на закона, но ако още веднъж наречеш Патрик „богатото ти татенце“, ще бъда принудена да прибягна до насилие.
— Ако не ме лъже паметта, не си голяма почитателка на насилието.
— Не, особено когато някой го използва, за да демонстрира на един наркодилър, че е корав тил и заслужава да бъде един от хората му, въпреки че то изобщо не му е в природата.
— Като се има предвид, че мозъкът на Лони беше пръснат от най-добрата ти приятелка, признавам си, че ме побиват тръпки при мисълта, че му сритах задника и го унижих броени месеци преди той да се взре в очите на гаджето си, докато тя натиска спусъка, сложил край на живота му.
— Мисля, че всички научихме по трудния начин, че Мария си имаше далеч повече проблеми, отколкото предполагахме.
— Отколкототипредполагаше, Кейди. На мен тя ми беше ясна.
— Ама разбира се, Кърт. Просто, както толкова много други неща, не го сподели с мен, докато не стана прекалено късно.
Едно мускулче отново потръпна върху бузата му, а после той заяви:
— Знаеше онова, което трябваше да знаеш.
Веждите ми подскочиха.
— Като например това, че най-добрата ми приятелка търгува с наркотици и е способна на убийство? – Аз поклатих глава. – О, извинявам се. Това го знаеше само ти.