И стига само да нямах повече сблъсъци с брат си (каквито нямаше да имам), бих могла да се наслаждавам и да черпя сили от онова, което бях създала (е, онова, което Уолт, Пейдж и парите на Патрик бяха създали, но аз бях избрала обзавеждането). А ако от време на време се натъкнех на Кърт, който, оказваше се, знаеше как с години да има зъб на някого, по един ненужен и гаден начин, така да бъде.
Това бях аз.
Кейди Морланд.
Случвало се бе да правя неща, които навярно бяха неразумни, като това да се сприятеля с Мария и Лони, да се напия и замалко да бъда изнасилена, което ме бе срещнало с работещ под прикритие полицай, който ме използва (с основание), за да сложи край на незаконната дейност на приятелите ми, да се омъжа за човек, достатъчно стар, за да ми бъде дядо, и най-сетне – да се установя да живея в града, където единственият мъж, когото бях обичала (по този начин), живееше… и ме мразеше.
Ала ето че бях тук.
Решенията ми означаваха, че бях заменила семейство, което не ме разбираше, а един от роднините ми дори ме мразеше, със семейство, което ме обожаваше. Означаваха, че бях имала честта да направя последните години на един добър мъж толкова леки, колкото бе възможно, докато той се бореше с болката и се топеше пред очите ми. И най-сетне, благодарение на тях бях получила възможността да вдъхна нов живот на едно историческо наследство, дарявайки му любовта, която заслужаваше.
Така че решенията ми може и да са били неразумни, но те бяха част от мен и в крайна сметка ме бяха довели дотук.
Така че би трябвало да ги приема.
Защото те бяха част от мен.
С тази мисъл слязох по стъпалата, минах покрай бедствието, което представляваше фарът ми в момента, знаейки, че го правя за последен път за седмици занапред, защото следващия път, когато прекрачех прага, щях да си идвам у дома.
* * *
Случи се в събота, четири дни по-късно.
Вървях по „Крос Стрийт“ в Магдалийн. Имаше антикварна книжарница, която не бях успяла да разгледам както трябва, а имах нужда от една-две (или пет) книги; освен това, ако не ме лъжеше паметта, имаха мъничък щанд за кафе, а не бих отказала едно еспресо.
Любувах се на прелестните улични лампи и не внимавах къде стъпвам.
Така че не видях момиченцето, излязло с лека стъпка от една сладкарничка за сладолед наблизо.
Нито мъжа, появил се след него.
Блъснах се в мъжа, както и в отворената врата.
Извиках (от изненада, не от болка) и направих крачка назад, отваряйки уста, за да се извиня, задето не внимавам, ала когато отметнах глава назад, срещнах две лешникови очи, които бяха по-скоро светлокафяви, прошарени със зелени пръски, и дробовете ми се свиха.
— Добре ли сте? – попита момичешко гласче.
Взирах се в лешникови очи, които много пъти бях виждала толкова отблизо – преди целувка и след целувка, отпуснала глава върху възглавницата срещу тях.
— Хей, добре ли сте, госпожице? – разнесе се гласчето отново и аз откъснах поглед от този на Кърт и го сведох към две съвършено еднакви лешникови очи, и когато ги видях, дробовете ми се свиха.
Всеки сантиметър от кожата ми настръхна, причинявайки ми болка, за която дори животът, който бях имала, не ме бе подготвил.
— Здравей! – каза то лъчезарно.
— Здравей – отвърнах с усилие и дори тези две простички срички прозвучаха задавено.
Тя наклони очарователната си главичка на една страна.
— Добре ли си?
— Моля? – прошепнах.
— Блъсна се в татко и във вратата.
Татко.
Именно тогава се случи.
Господи.
Господи.
Случи се и аз не можех да го спра. Исках. Би трябвало да успея. Виждала бях нейни снимки. Знаех за нея и би трябвало да съм в състояние да го спра.
Ала не можах.
Не можах да спра сълзите, изпълнили очите ми, докато се взирах в най-красивото дете на света.
— Не сте добре – прошепна, гледайки ме с широко отворени очи.
— Кейди – промълви Кърт.
Побързах да отстъпя настрани и забих очи в рамото му.
— Добре съм, добре съм. Толкова съжалявам.
— Кейди – повтори Кърт.
Стори ми се, че посяга към мен, така че се дръпнах рязко, усещайки как сълзите преливат от очите ми и се търкулват по бузите ми.
— Аз… аз… – Сведох поглед към момиченцето на Кърт. – Изяж си сладоледа, миличко – казах, кимвайки неловко към сладоледа в ръцете му. – Топи се.
И с тези думи, преглъщайки един хлип, аз оставих очите ми да срещнат тези на Кърт, преди да се обърна и да се отдалеча забързано.
Качих се в колата си и дълго седях там, вперила поглед във волана, дишайки дълбоко, преди да запаля двигателя, да прокарам ръце по бузите си и да подкарам към дома.
Стори ми се, че мина цяла година, преди портата да се отвори. Докато чаках, телефонът ми се раззвъня. Оставих го да си звъни и когато портата се отвори, подкарах покрай гаража, за да паркирам до студиото.