— Толкова съжалявам, Кърт – казах немощно.
— Какво беше това?
Господи, Господи,Господи.
— Аз просто… ами, май не бях готова за…
— Плащаше на някого да ме следи. Трябва да си знаела, че имам дъщеря.
Стиснах устни – не бях готова за нищо от това и определено не бях готова да обсъждам факта, че моят „съпруг“ беше плащал, за да го следят в продължение на близо две десетилетия.
— Щом се налага да се оправям с теб, не искам на всичкото отгоре да трябва да се чудя какво да правя, когато налетиш на момиченцето ми и се сринеш, изкарвайки й акъла.
Момиченцето му.
Унижението ми едва ли можеше да стане по-голямо, но същото очевидно не важеше за болката ми.
— Наистина съжалявам, Кърт. Тя добре ли е?
— В момента е в управлението и си разменя съобщения по радиото със заместника ми, любимото й занимание, освен когато не обръща кухнята ми с главата надолу, докато прави кексчета, от което е обсебена тези дни.
О, Господи.
Колко очарователно.
— Така че да, тя е добре. Очевидно се е оправила, след като адски се стресна, понеже някаква непозната жена откачи на улицата, при положение че сега си е сложила слушалки и микрофон на главата и си бъбри с момчетата ми.
Абсолютно очарователно.
Аз преглътнах.
— Надявам се, че ти… ти… ъ, надзираваш печенето на кексчета – казах глуповато, тъй като той млъкна, но не понечи да си тръгне или да сложи край на това, а аз отчаяно се нуждаех да запълня тишината.
Беше грешка.
Очите му се присвиха опасно и той попита невярващо:
— Мислиш ли, че ще оставя дъщеря ми да припари до фурната, когато е само напет години?
— Естествено, че не – побързах да отговоря.
Той прокара ръка през косата си, загледан някъде зад мен, а едно мускулче върху бузата му потръпваше.
— Това не бива да се повтаря – заяви, поглеждайки отново към мен.
— Прав си. Напълно си прав. Няма да… беше просто лош късмет. Гледах уличните лампи. Не внимавах. Следващия път… е, едва ли ще има много следващи пъти, но ако се случи, ще се овладея.
— Имах предвид да седнеш зад волана и да шофираш в състоянието, в което се намираше – процеди той нетърпеливо.
Така ли? Тревожеше се повече, задето шофирам, когато съм разстроена? Наистина?
Не поисках потвърждение на това.
— И това няма да правя повече – обещах тихичко.
— Добре – изплющя гласът му. – Гледай да не го правиш.
Побързах да кимна.
Той ме гледаше яростно.
Аз стоях там и го поглъщах с очи.
Той продължи да го прави.
Аз продължих да го поглъщам с очи.
Той не сложи край и не си тръгна.
По някаква причина аз също не сложих край, нито го помолих да си тръгне.
Вместо това избъбрих глупаво:
— Тя има твоите очи.
— Щеше да има твоите, ако нещата не се бяха прецакали – изстреля той насреща ми и аз направих крачка назад, сякаш ме беше ударил в гърдите и ми беше изкарал въздуха.
Гледаше ме и видях как потръпна, а цветът се отцеди от красивото му лице.
— Кейди… – започна меко.
— Мисля, че всичко, което трябваше да бъде казано тук, вече е казано – прекъснах го.
— Дори повече, при положение че това последното не биваше да го казвам.
Приех това подобие на извинение, като кимнах рязко.
— Честно, дойдох просто за да се уверя, че си добре.
— Добре съм – излъгах аз.
Той се взря в очите ми и каза меко:
— Тя е добро дете.
— Очарователна е – отвърнах.
— Прави ужасни кексчета.
Това почти ме накара да се усмихна, но вместо това извърнах глава и потиснах нови сълзи, защото в този миг с цялото си същество копнеех да опитам кексчетата на дъщеря му, а още по-дълбоко в себе си, в едно място, където знаех, че никога не можех да отида, ми се щеше да бях имала възможността да опитам кексчетата нанашатадъщеря.
— Кейди…
Погледнах го, подсмърчайки, и предположих:
— Бас държа, че ти въпреки това ги изяждаш.
— Аха – промълви той.
— Не бива да идваш тук.
— Не ми давай причина да го правя.
— Не е твоя отговорност дали ще се прибера вкъщи невредима, или не – отвърнах.
— При нормални обстоятелства не е. Само че аз съм шерифът, Кейди.
Прав беше. Освен това преувеличаваше. Едва ли посещаваше всяка разстроена жена, за да я нахока, че е шофирала в подобно състояние.
В този миг любопитството ми надделя.
Любопитството и ако трябваше да съм откровена със себе си (нещо, което щях да направя доста по-късно, когато държах чаша вино в ръката си), желанието да го накарам да остане тук, на прага ми, ме накараха да попитам:
—Каквсъщност успяваш да влезеш? Имам порта.
— Която е портата на градския фар, така че всички местни спешни служби получават кода й, в случай че има пожар или полицията се нуждае от достъп до имота ти.