— О – промълвих. Вероятно беше добре, че в не особено вероятния и ужасен случай, че получа инфаркт, нещо се подпали или фарът престане да се върти, нямаше да се наложи да съборят красивата ми ограда, за да влязат.
— Приятелката ти тръгна ли си?
Престанах да мисля за инфаркти и пожари и отново се съсредоточих върху Кърт.
— Да.
— Добре.
Той си стоеше там.
Аз си стоях там.
Той не си тръгна.
Аз не го помолих да си тръгне.
Отворих уста, за да кажа нещо (и то нямаше да бъде да го помоля да си тръгне), в същия миг, в който той се огледа наоколо и попита:
— Имаш ли куче?
— Не – поклатих глава. – Никакви домашни любимци.
Той ме погледна.
— Трябва да си вземеш куче, Кейди.
— Е, все още не съм се настанила наистина, Кърт. Фарът няма да е готов още няколко седмици. Чак след това ще помисля дали да не си взема някое кутре.
— Тук си съвсем сама, наоколо има много празни земи. Трябва да си вземеш куче. Най-добрата алармена система на света.
— Ще си помисля за това.
— Немска овчарка или ротвайлер. Ретрийвърите и лабрадорите са прекалено дружелюбни – посъветва ме той, макар да прозвуча по-скоро като нареждане.
— Добър съвет.
— Никое от онези кученца за украса. Никаква полза от тях. Определено като нареждане.
— Сладки са имогатда лаят, Кърт.
— Не биха уплашили дори дъщеря ми.
Той погледна през мрежата на вратата и отново към мен.
— Трябва да се връщам при момиченцето си.
Кимнах.
— Разбира се.
— Вземи си куче – нареди той.
Отново кимнах, но не казах нищо.
С нисък, но не и гаден глас Кърт заяви:
— Сама избра да дойдеш тук, Кейди, и знаеш правилата. Бях пределно ясен. Трябва да се държиш в ръце.
— Имаш право – прошепнах в отговор. – То беше… – Поклатих лекичко глава. – Имаш право.
Той се поколеба и за миг изглеждаше така, сякаш се кани да каже нещо, но вместо това просто кимна и се обърна към вратата с думите:
— Грижи се за себе си, Кейди.
— Ти също, Кърт.
Вече беше отворил мрежестата врата и аз си помислих, че ще направи онова, което правеше винаги – просто щеше да си тръгне. Ала той спря с ръка на вратата, погледна към краката си, а после се изви в кръста и ме погледна.
— Не биваше да ни причиняваш това.
Аз просто си стоях на мястото и се взирах в очите му.
— Не мога дори да си представя какво се е въртяло в главата ти, когато дойде тук и ни причини това.
— Кърт…
— Аз бях добре. Ти беше добре. Всичко беше просто спомен от миналото.
Стиснах зъби.
— Онова, което изпитваше на тротоара, онова, което ми показа, когато очите ти, пълни със сълзи, срещнаха моите, какво мислиш, че почувствах аз?
Господи.
— Аз…
— За Бога, моля те, стой настрани.
Не бях планирала да налетя на него и дъщеря му пред сладкарничката и това да ме накара да рухна.
Ала бях дошла в неговия град и бях купила фара – не някоя очарователна къщурка, скрита в гората на двайсет мили оттук, а пътеводна светлина, която можеше да се види отвсякъде в града.
Докато тези мисли се гонеха в главата ми, забелязах, че той все още си стоеше там, почти излязъл от вратата, но ненапълно,с извито тяло и очи, приковани в мен, чакащ.
Чакащ.
Какво?
Какво чакаше?
— Ще се държа настрани – казах тихичко, мислейки, че му давам онова, което чакаше.
По лицето му пробяга изражение, което не можах да разчета напълно, а после той затвори очи за миг, отвори ги отново и кимна.
Едва тогава се обърна и си тръгна.
* * *
— Е, какво чакаше според теб? – попитах Кат няколко часа след като бях изчистила банята, отишла бях в града с мисията да заредя барчето си с напитки, пъхнала бях едно пиле във фурната и седях на верандата с чаша вино в ръка.
— Хмм?
— Кърт, когато си стоеше там. Какво очакваше да кажа според теб? Защото, Кат, онова, което казах…, имам предвид, не съм сигурна, не знам, минаха години и честно казано, дори когато го познавах, не го познавах наистина. Само че изглеждаше… изглеждаше… – Не можех да повярвам, че ще го кажа, но така стояха нещата, така че го направих: – Ами изглеждаше разочарован.
— Миличка, съжалявам, знам, че искаш отговор на този въпрос, но никога не съм го срещала. Наистина не знам.
— Може би трябва да се прибера у дома – промълвих.
— Не! – почти извика Кат и това така ме изненада, че се изпънах рязко в стола.
— Какво?
— Не, ъ… не, искам да кажа, фарът е великолепен, нали? – избъбри тя, звучейки така, сякаш дава на заден ход.
— Така е, но след станалото днес започвам да си мисля, че не взех правилното решение. За него. За малкото му момиченце. За себе си. Ако не съм в състояние да се владея, както не можах да го направя на тротоара днес, изобщо не би трябвало да бъда близо до тях. Рухнах, разстроих я. Беше ужасно, Кат. Искам да кажа, а това е главният въпрос,какво правя?