— Възстановяваш един фар.
— Не се преместих в другия край на страната, за да възстановявам някакъв си фар, Кат.
— Е, това се случи в крайна сметка.
— На каква цена? – попитах. – Мисля си, че всъщност… всъщност… – Възможно ли бе онова, което се канех да кажа, да е вярно? – го наранявам.
— Е, все тая. Ще му мине. Времето лекува всички рани.
— Кат,минаха седемнайсет години.
— Някои рани отнемат по-дълго време.
Взирах се в гледката пред мен, чудейки се с кого разговарям. Преди тя непрекъснато се опитваше да намери начини да ме убеди да се върна у дома. Сега се опитваше да намери причини да ме задържи тук.
Разбира се, беше ми гостувала и с очите си бе видяла колко е красиво.
Хранех подозрението обаче, че не беше това.
— Добре, смятам, че е безопасно да го кажа на глас. Отиде там, защото все още си влюбена в него и искаше да видиш дали нещо би могло да бъде спасено – заяви тя направо.
Поех си рязко дъх и продължих да се взирам в изгледа.
— Така ли е? – настоя тя.
— Да – прошепнах аз своето признание.
— Но не се получи. Обаче междувременно откри фара и се чувстваш добре там, нали?
— Да.
— Двете неща не си пасват. Разбирам го. Разбирам, че сигурно е доста объркващо. Разбирам и че станалото днес е било гадно. Съчувствам ти, миличка. Наистина. Но ти си права. Било е съвпадение, гадно съвпадение, но по-добре да се случи още в началото, отколкото да ти дойде изневиделица по-нататък. Права ли съм?
Права беше.
— Да.
— Пък и той не се е държал катопълензадник, нали? Дошъл е да види как си. Е, може и да се е държалдонякъдекато задник, но все пак. Така че той е задник. Но самодонякъдеи е добре да го знаеш, нали?
— Предполагам – промълвих, макар че дори да беше донякъде задник, така или иначе беше дошъл чак дотук, признал бе, че се тревожи за мен, и ми беше казал да си взема куче.
Какво трябваше да направя с всичко това?
— От думите му е ясно, че е добър баща, а добрите бащи не водят всеки ден децата си на сладкарница. Пък и се задава есен, така че тя ще иска топъл шоколад или нещо такова, не сладолед. Така че можеш да отидеш да си купиш книга, защото е малко вероятно отново да налетиш на тях.
Беше точно толкова дразнеща, колкото и прекрасна.
— Стига си ме разсмивала, докато съм раздирана от съмнения за бъдещето си и за купищата пари, които наливам в едно място, от което може да си тръгна още утре – заявих.
— Нещо обаче те задържа там.
Промяната в тона й ме накара да се стегна, което беше добре, защото тя не беше свършила.
— Каквото и да е, нещо те привлече там, нещо те накара да решиш да купиш онова място и нещо те задържа в него. Имаше предостатъчно възможности да размислиш и да си тръгнеш. Знаеш, че по всяко време можеш да се върнеш вкъщи. Ще се оправим с фара. Каза ми обаче, че това е твоят дом. И наистина го мислеше. Хвърли се изцяло, Кейди. Ти си такава. Знаеш какво харесваш. Какво искаш. И сега искаш да бъдеш там. Е, добре, отиде заради него, но той ясно даде да се разбере, че е невъзможно. Ала дори след това тиостана.Имаше причина да го сториш. Не допускай нещо като станалото днес, колкото и трудно да е било, да те накара да вземеш решение, за което знаеш, че ще се разкайваш. Бъди силна. Има причина да си там. Мисли за нея. Не се отказвай толкова лесно.
Мисли за нея.
Щеше ми се да не го беше казала с тези думи. И едновременно с това се радвах, че го беше направила.
— Имаш право.
— Знам – отвърна тя.
— Освен това си дразнеща.
— Знам.
Усетих как крайчетата на устните ми се извиха. А после отново се спуснаха надолу.
— Какво очакваше да му кажа, Кат?
— Не знам, миличка – отвърна тя меко.
— Трябва да се държа настрани от него – казах разсеяно, приковала очи в изгледа, мислейки си, че именно това трябва да сторя, заради него и заради малкото му момиченце.
Заради себе си.
— Ммм – отвърна Кат неопределено, ала в разсеяността си аз не обърнах внимание.
После обаче се върнах към действителността и заявих:
— Трябва да нагледам пилето.
— А аз трябва да проверя как върви събирането на багажа на дъщеря ми, или тя ще замине за Йейл без бельо и сметката от „Виктория Сикрет“ ще докара аневризъм на баща й.
Усмихнах се широко.
— Добре, миличка, ще те оставя да си вършиш работата.
— И аз ще оставя теб.
— Добре. Ще се чуем ли утре? – попитах.
— Определено.
Станах и се отправих към вратата.