— Благодаря, че ме изслуша.
— Винаги.
Да, това беше Кат. Винаги мъдра, винаги мила, винаги изпълнена с обич, винаги забавна, винаги лоялна.
Винаги насреща.
— Чао, Кати.
— Чао, миличка.
Затворихме и аз отидох да нагледам пилето.
Изядох го с грах и див ориз пред телевизора, а после си облякох жилетка и излязох на терасата с чаша билков чай.
И когато го направих, получих отговор на въпроса какво ме задържаше тук, докато светлината на фара се връщаше, отново и отново, не дразнеща, не разсейваща, постоянният й ритъм – успокояващ, докато го гледах как неуморно споделя предупреждението си и пази непознатите, невидимите в безопасност.
Сама, без да трябва да ходя някъде, аз си седях с моя фар, докато не ме заля мека летаргия.
Тогава станах и отидох да си легна.
Глава 10
ДА ЖИВЕЕ МАГДАЛИЙНСКИЯТ ФАР
КЕЙДИ
Настоящето…
Вратата на студиото се отвори и всички се обърнахме. Пейдж подаде глава, усмихвайки се като полудяла.
— Готово е – оповести.
— Господи,толковае вълнуващо – каза ентусиазирано Аманда, съпругата на Уолт.
— Напълно съм съгласна – отвърна Джаки, главата на Историческото общество.
— У мен са – заяви Роб, моят агент на недвижими имоти и приятел, стиснал по една бутилка изстудено шампанско „Пиер Жуе“ в двете ръце.
Аз си поех дъх, огледах се наоколо и видях, че всички ме гледат, очаквайки да направя първата крачка.
Това и сторих, отивайки да взема жилетката си от едно кресло, защото есента бе дошла в Мейн и температурата не се вдигаше над десет градуса. Освен това беше влажно и не бе просто хладно. Астудено.
Сега беше вечер, така че щеше да е направо мразовито.
С ботуши и жилетка, аз излязох в мрака навън и прекосих петдесетината метра, които ни деляха от фара.
Зърнах голям камион за доставки да се отдалечава към портата, но почти не го забелязах.
Цялото ми внимание беше погълнато от фара, чиято светлина се въртеше наоколо и огряваше ритмично мястото, от всички прозорци струеше меко сияние.
Прекосих покритата пътека от гаража до къщата, сложих ръка на бравата и когато се обърнах, видях зад себе си Уолт, Аманда, Джаки, Пейдж, Роб и съпругата му Триш.
Отправих им възбудена усмивка, обърнах се към вратата, натиснах бравата и прекрачих прага.
Първото, което видях, бе огънят, горящ в камината.
Останалото…
Ах…
Останалото…
Обиколих първия етаж, после – следващия и следващия, и видях колко прекрасно бе преобразила Пейдж кръглите стаи и тухлените стени, необикновените прозорци и морската история в едно гостоприемно, топло и уютно място. Беше класическо и съвременно, женствено, ала привлекателно и за мъже, с морски мотиви, но не кичозно, очарователно, без да е сладникаво, до последния сантиметър.
Не можех да повярвам с каква лекота беше разделила спалното пространство. И двете части бяха мънички, но тя беше побрала по едно голямо легло (е, не оставаше много място на пода, но кого го беше грижа) и баня с душималка кръгла вана – нямаше да мога да се протегна в нея, но можех да се наслаждавам на топлата вода. Освен това двамата с Уолт бяха поставили невероятни шкафчета навсякъде в банята, с огледални повърхности, а кремавата дървена ламперия от пода до тавана караше мястото да изглежда много по-голямо, отколкото беше в действителност.
Спрях на етажа с панорамната тераса, забелязвайки първо мястото за сядане – ракитени мебели, разположени пред парапета на стълбището.
А после видях Магдалийн, ширнал се по протежение на заливчето, светлинките, осеяли хълмовете, които се извисяваха зад него, мастилената чернота на морето, което се простираше до безкрая, докато въртящата се светлина над нас изпращаше сигнала си, отново и отново, и отново.
— Кейди?
Чух гласа на Уолт, ала бях прекалено запленена от тъмнотата на морето и въртенето на лъча, осъзнала най-сетне защо това бе мястото, където трябваше да бъда.
Патрик беше моят лъч. Беше дошъл в живота ми и за първи път, когато бях на двайсет и три години, ми беше дал нещо истинско и стабилно.
А сега ми беше дал нов лъч, който да ме подкрепя.
— Кейди, добре ли си? – попита Уолт съвсем близо до мен.
Обърнах рязко глава към него и я отметнах назад.
— Да, Уолт. Повече от добре. Аз съм у дома.
Широка усмивка се разля по лицето му броени секунди преди корковата тапа да изскочи шумно от бутилката, а Триш да възкликне „Ура!“.
Обърнах се към тях, хора, които едва познавах, но наистина харесвах, и загледах как Пейдж раздава чашите за шампанско, които очевидно беше взела от долния етаж. През това време Уолт вдигна втората бутилка, която Роб беше оставил върху малката ракитена масичка, и я отвори.