— Какво по дяволите имаш предвид? – прошепна той.
— Не гледаш ли „Игра на тронове“?
— Не.
Зяпнах коленете си в пълен шок.
— Кой не гледа „Игра на тронове“? – попитах невярващо.
— Аз – отвърна той нетърпеливо. – Слушай, Кейди, опитай да се съсредоточиш върху онова, което казвам, и начина, по който го казвам. Става ли? Чуваш ли ме?
Звучеше сериозно, не заядливо, така че отвърнах:
— Чувам те.
— Неприятности ли имаш?
Престанах да мисля, че не беше заядлив. Защото бях истинскинаранена.
—Нямах нищо общо с нея – прошепнах.
— Какво?
— Исках да се отдръпна. Ти бе този, който ме задържа там.
Това най-сетне го накара да замълчи.
— Знаеш, че е така. Още тогава ти го казах. Знаеше го, Кърт. От самото начало. Или поне Тони го знаеше.
— Кейди.
Нямах представа дали възнамеряваше да добави още нещо, но това нямаше значение. Защото аз не му позволих.
— Не можеш да ме караш да платя за стореното от нея. Нямах представа, че е способна на това, но и без това няма значение. Тя ми беше приятелка, ала аз исках да поема по правилния път. Исках да се отдръпна.Тибе този, който ми попречи. Така че не можеш да ме караш да плащам за нещо, което нямаше нищо общо с мен. Не аз изстрелях куршум в Лони. Не аз продавах наркотици на хлапета от гимназията. Аз работех в „Сип енд Сейв“ и всяка вечер се молех гаджето ми да се раздели с тях.
— Кейди…
— Заслужих си го. Заслужих си онова, което мислеше за мен. Заслужих си да ми бъдеш ядосан. Заслужих си да си тръгнеш. Разбирам го.Наистина.Ала не съм заслужила това.
— Кейди – прошепна той.
— Довиждане, Кърт, и моля те, Господи, не ми се обаждай отново.
С тези думи затворих, изтрих номера му от телефона си и го изключих.
— Нюфаундленд – заявих, загледана в тъмното море.
След това станах, оставяйки чашата и телефона си (не че имаше значение, при положение че беше изключен) където бяха, и обиколих къщата, изключвайки лампите на три от етажите, преди да се пъхна в удобното си легло.
— Не, мастиф – казах в мрака.
Докато заспя, си бях променила мнението на булдог, след това на нюфаундленд и отново на мастиф около петдесет пъти.
Онова, коетоненаправих, преди да заспя, бе да заплача.
* * *
Седях пред прекрасния си извит кухненски остров с вградена дървена дъска за рязане и с повдигнат външен плот, така че се отваряше място за метални контейнери. Имаше също така издърпващи се полици, където подправките да бъдат на удобно място. Този остров, проектиран от Пейдж и изработен от Уолт, бе едно от седемдесет и пет хилядите, шестстотин двайсет и две неща, коитообожавахв моя фар.
Нямаше много място, ала те се бяха погрижили да направят всеки сантиметър не просто разкошен, но и функционален.
Беше денят след пожара и в уебсайта на вестника на Магдалийн имаше догадки за това какво бе станало. Четири магазина бяха изгорели, но за щастие, никой не бе пострадал.
След като прегледах оскъдната информация относно пожара, се залових да търся развъдник на нюфаундленди (и мастифи, и френски булдози, и между другото, породистите кучета никак не бяха евтини), когато на вратата се почука – не на тази откъм гаража, а на онази в подножието на стълбите.
Взрях се в нея и макар че тя нямаше прозорец, знаех кой е, тъй като портата беше заключена.
Щеше ми се да го пренебрегна и докато поглеждах през кухненските прозорци към ветровития сив ден навън, опитах да си наложа да сторя именно това.
Но в този миг се разнесе по-силно почукване, последвано моментално от мелодичните тонове на звънеца, който Уолт беше инсталирал и който звънеше на първия и втория етаж, за да го чуя, ако бях по-нависоко в къщата. Имах също така интерком, дискретно монтиран в каменната колона до портата, в случаи, че имам неочакван посетител или доставка, или нещо такова.
Само че човекът отвън не чувстваше нужда да използва интеркома.
Надигнах се от стола, оставяйки лаптопа на плота, и отидох до вратата.
Отворих я и вдигнах очи към Кърт.
Беше се намръщил.
Аз също.
— Имаш нужда от шпионка.
— Онова, от което имам нужда, е местен шериф, когото не го е грижа за безопасността на гражданите му.
— Мога само да се надявам, че такова нещо не съществува.
Не му обърнах внимание и продължих:
— Освен това имам нужда от куче, обучено да хапе непознати, дори такива, които носят значки.
Сега той не ми обърна внимание и заяви:
— Кейди, трябва да поговорим.
— Не, Кърт, трябва да се върнем към стратегията си на избягване. Прав беше. Това е добро решение. Да се върнем към него.