— Обясни ми това, което аз искам да ми обясниш – настоя той, разпервайки ръце. – Обясни ми защо се върна. Обясни ми защопросто не можа да оставиш нещата на мира.Имам дете, което обичам, работа, която обичам, в град, в който ми е приятно да бъда, с приятели, с които ми е приятно да общувам. Каквопо дяволитеби могло да те накара да разклатишкоятои да било част от всички тези хубави неща, коитоаз –той се удари в гърдите – си заслужих. За които работих. Които съградих от руините, коитотими остави.
Сърцето се блъскаше в гърдите ми, които се повдигаха учестено, докато опитвах отново:
— За да ти обясня това, трябва да се върна назад и да обясня останалото.
— Не ме е грижа за него.
— Ако искаш обяснение, Кърт, трябва да започна оттам.
— В продължение на седемнайсет години делеше леглото с мъж, почти три пъти по-стар от теб, Кейди – процеди той, а устните му се извиха презрително. – Нима мислиш, че не го разбирам? Нима мислиш, че стомахът ми не се обръща при мисълта затоватяло – той махна с ръка към мен, –моетотяло, онова, коетотими даде, споделено сонзимъж? За теб може и да е било нормално, с купищата имения и ягуари, и всичко останало. Ала за мен беше като ритник в топките.
— Кърт,моля те,ако само ме изслушаш…
— Не – процеди той. – Няма да ми идваш тук, наранената, кървяща Кейди, караща ме да се чувствам като задник, защото жената, която обичах, напусна потъващия кораб, преди да успея дори да мигна, а сега, когато най-сетне има мъртъв съпруг и солидна сметка в банката, е свободна да прави каквото си поиска и цъфва на прага ми. Майната му на това.
— Ти стоиш на моя праг, Кърт – изтъкнах тихичко и не съвсем точно, защото го беше прекрачил.
— Вече не – заяви той и като се обърна, излезе навън.
Аз останах да се взирам в празното пространство, където стоеше допреди малко, в отворената врата, през която вятърът свиреше… виждайки как Кърт отново си отива.
И се втурнах навън.
Беше стигнал до вратата на един форд „Експлорър“ с шерифски знаци, когато извиках:
— Ти не ме познаваш!
С ръка върху дръжката на вратата и развявана от вятъра тъмна коса, той се намръщи насреща ми.
—Никогане си ме познавал! – изкрещях.
— Познавах те – процеди той в отговор.
Спрях на доста голямо разстояние от него и заявих:
— Не, не ме познаваше. Изобщо не ме познаваше. А най-лошото е, че дори не се опита.
— Пълни глупости.
— Всичко това, там вътре – аз махнах с пръст към фара, – го доказва. А ти си нямаш и представа. Ни най-малка. И знаеш ли какво? През всичките тези години ми се искаше да бях имала възможност да ти обясня. Ала сега се радвам. Радвам се, че никога не получих възможност да го направя. Защото сега знам, че ти не го заслужаваш.
С тези думи се обърнах и си влязох в къщата, затръшвайки вратата след себе си, и останах там, взирайки се яростно в резето, което бях пуснала, дишайки тежко и потискайки порива да изпищя.
Вместо това изтичах по стълбите до панорамната тераса.
И оттам видях как един шерифски експлорър се отдалечава.
Глава 12
ДА ЯДЪРЖИ ЗА РЪКА
КЪРТ
Настоящето….
— Тате!
Кърт се наведе ниско, за да вземе дъщеричката си в прегръдките си.
Едва я беше уловил сигурно и тя вече бе обвила ръчички около шията му, лепвайки целувка върху челюстта му.
— Как си, сладкишче?
— Добре, тате.
— Готова ли си?
— Да – отвърна тя, кимвайки решително.
Кърт повдигна вежди.
— Сигурна ли си?
Тя придоби объркан вид.
— Шнуки, сладкишче – подсети я, знаейки, че дъщеря му понякога забравяше овехтялото, раздърпано плюшено мече, с което спеше нощем, ала Кърт не можеше да го забрави, защото, когато тя се пъхнеше в леглото и си спомнеше, че то не е с нея, той трябваше да я качи в пикапа и да я откара при майка й, за да си го вземе.
Единствената слабост на неговата Джейни.
Мече на име Шнуки.
— О! – промълви тя.
— О! – Кърт се усмихна широко и я пусна на пода. – Тичай да го вземеш и да вървим.
— Добре, тате.
Джейни се втурна, хвърляйки лъчезарна усмивка на майка си.
Ким, бившето гадже на Кърт, я проследи с поглед, а когато детето изчезна, обърна глава към баща му.
— Наистина оценявам, че се съгласи.
— Вече го каза. – А той й беше казал, поне десет хиляди пъти, не че беше нужно, че на драго сърце би гледал дъщеря си всеки ден, стига да имаше тази възможност. – За мен не е проблем.