- Добре. Джей е прав. Засега трябва да се снишим - каза тя. - Ще тръгнем в събота след мача, понеже учениците имат право да напускат територията на училището през уикендите. Връщаме се в неделя, като всички останали, и в понеделник сме на линия за часовете.
- Ей това е приказка - усмихна се Джей.
- Чакайте малко - каза Иви. - Ако Джей и Карлос ще играят турнир, какво ще правим с танците? Аз съм в кралския комитет и трябва да се уверя, че всичко с украсата е наред. Какво ще стане, ако залата изглежда, сякаш Страната на чудесата е повърнала върху всичко? Освен това танците са точно след мача и хората ще забележат, ако ни няма, особено теб, Мал. Дори Бен да го няма, ще очакват ти да се появиш.
- Значи ще отидем и на танците - съгласи се Джей. - Защо не?
Карлос направи няколко изчисления наум.
- Мачът ще свърши до пет, танците започват в шест, стоим един час примерно, за да сме сигурни, че всички са ни забелязали. Така няма да имаме много време да се измъкнем оттук и да стигнем до Острова на изгубените преди полунощ, но не е невъзможно.
- И няма да подведете отбора си, момчета - каза Иви.
- А Иви ще свърши комитетската си работа - добави Джей.
- А Мал ще... танцува - рече Карлос.
- Всички ще танцуваме - каза Иви с блеснали очи.
Мал вдигна ръце.
- Добре - съгласи се тя. - Няма да тръгнем, преди да е свършил мачът и да сме отишли на танците, за да не събудим подозрения, а и предполагам, че е добре да се съобразим с отговорностите си.
После обсъдиха как точно ще се измъкнат от Аурадон. Иви щеше да измисли дегизировката, а Джей щеше да се погрижи за транспорта.
- Пропуснахме ли нещо? - попита Мал.
- Мисля, че да - рече Карлос след секунда. - Дотук планът е за това как да се измъкнем оттук, но хората няма ли да забележат, че ни няма, в неделя? Това може да предизвика съмнения, нали? Дори да ни е разрешено да напускаме територията на училището, всички ще си помислят, че е странно, защото ние никога никъде не ходим.
- Ох, вярно - каза Джей с глуповата усмивка. - Какво ще правим по този въпрос?
Мал направи гримаса и се замисли дълбоко.
- Ще отсъстваме по-малко от 24 часа. Може да се престорим, че сме прихванали някакъв вирус и стоим по стаите си, и да пускаме статуси онлайн, за да се оплакваме колко сме болни, докато всъщност търчим насам-натам из острова. Нали онлайн профилите са за това? Да убедиш хората, че правиш нещо, което всъщност не правиш?
- Честно казано, мисля, че не са за това - рече Карлос.
- Не, така е идеално - каза Джей. - Всички хващаме грип. Никой няма да иска да се доближи до нас. Ще ни оставят на мира.
- Иви, можеш ли да нагласиш профилите ни така, че постовете да излизат автоматично? Няма да можем да ги пускаме ръчно, докато сме на острова -отбеляза Мал.
- Разбира се - каза Иви. - Имам чувството, че цял живот съм се подготвяла точно за това.
Тя изпърха с мигли престорено и после пак стана сериозна.
- Значи потегляме в събота вечер, така ли?
- Така - потвърди Карлос, който беше леко позеленял. - Защо се усмихваш? -сопна се той на Джей, който бе се облегнал на стената, скръстил ръце зад главата си, и изглеждаше така, сякаш няма никакви грижи. - Не те ли е страх?
- Абсолютно, но очаквах да се случи нещо подобно - отвърна Джей.
- Как така си очаквал да се случи нещо подобно? - попита Карлос, който само дето не бе почнал да скубе черно-бялата си коса при мисълта, че трябва да се върне у дома толкова скоро.
- Ами просто така - каза Джей и се замисли защо наистина е очаквал нещо подобно. Беше израснал на Острова на изгубените, ровеше за храна из боклука, оцеляваше след всяка чаша гоблинско кафе, а любимата му закуска бяха изветрелите пуканки. Дори и след преместването си в Аурадон си оставаше леко скептичен към идеята за „и заживели щастливо". А и честно казано, от коронацията насам чакаше да се случи такова нещо.
- Не знам, може би защото не вярвах, че всичко ще е толкова лесно, разбирате ли? Печелим една битка срещу Злодеида и всичко свършва - обясни той. - Няма начин. Не сме ли се научили вече, че винаги под леглата ни или в килера ще се крият чудовища или, хм, ще бягат от островния си затвор? При това чудовища, които са ни роднини.
- Мислиш, че родителите ни са чудовища? - попита Иви едва чуто.
- Е, знаем със сигурност, че моят родител е чудовище - рече Мал. - Огнедишащ дракон и така нататък.
Всички се засмяха. Само че Джей се замисли за онова, което бе казал за родителите им. Беше ли Джафар чудовище? Вярно, бе склонен да стига до крайности, но в същото време беше леко затлъстелият му баща, който живееше по пижама и мечтаеше за злато и богатства, по-изобилни отколкото можеше да си представи. Човек, воден от алчност и мислещ само за себе си, не беше кой знае какво чудовище на остров, лишен от магия. Но какво щеше да стане, ако Джафар възвърнеше магическите си сили? И той като Злодеида имаше мощен жезъл - кобра, която можеше да хипнотизира и манипулира онези, които попаднеха под влиянието й. Кой знае на какво щеше да е способен тогава? Но Джей вече знаеше отговора на този въпрос. Именно това бе довело баща му на острова.