злобната й малка дъщеричка е станала толкова добра?
Тя поклати глава.
- Щом ти можеш да се промениш, явно са прави, като казват, че има надежда за всички нас - каза Джини със сладък, нежен глас и изпърха подигравателно с мигли.
- Кои са прави? - попита Мал, но Джини, явно отегчена от разговора, вече бе й обърнала гръб и се отдалечаваше.
16.
Готика
Злата кралица бе заточена в най-далечния, изолиран и всъщност пустинен край на острова, така че докато изминат цялата Алея на скръбта и свият по Адската улица, и Иви, и Карлос се бяха запъхтели. При отсъствието на Злодеида и ужаса, който всяваше, тук бе се възцарил хаос и дори най-калпавата форма на транспорт беше изчезнала. Гоблините бяха изоставили рикшите си да ръждясват по улиците.
Откъдето и да минаваха, ги посрещнаха смръщени лица и враждебни физиономии. Иви се опита да не показва колко е неспокойна, заради Карлос, тъй като очевидно му беше неудобно от цялото това внимание.
Умората и болките в краката не й помагаха. Иви си каза, че физическите упражнения са полезни за кожата, и избърса челото си с кърпичка. Все още носеше официалните си обувки за танци с високи токчета и почти падна от облекчение, когато най-сетне стигнаха до високите сиви каменни стени на замъка на Злата кралица. Тогава се сети, че я е страх да застане пред майка си. Тя почука на тежката дървена порта.
- Мамо? - викна нервно. - Ъъ, аз съм. Иви! Там ли си?
- Изглежда празен - каза Карлос, хвърляйки неспокойни погледи към паяжините и праха.
- О, той винаги си изглежда така - увери го Иви. - Мама много се грижи за външния си вид, но не и за къщата.
- Чакай да видя дали ще открия ключа - добави след малко, приближи стената и опипа един хлабав камък. - Ето го - каза и вдигна древен, ръждясал ключ. - Ще мога да се приготвя за срещата на клуба.
- Ей, този замък изглежда така, сякаш от векове никой не живее в него.
Иви настръхна.
- Това е върхът на готиката!
- По-скоро дъното - отбеляза Карлос и сбърчи нос.
- Добре де, добре, може и да е малко мрачен и зловещ - призна Иви; никога гаргойлите и паяжините не бяха й пречили. Сега се огледа. Хм. Може би Карлос имаше право. Беше малко по-прашно, отколкото го помнеше. Пристъпи напред и кихна.
- Ще те почакам тук - каза Карлос, когато тя се запъти да провери спалните.
- Мамо? - извика Иви и неспокойно пристъпи в спалнята на Злата кралица.
Тя изглеждаше както винаги, още докато майка й бе начело на цяло кралство и решена да види сметката на Снежанка. В средата на стаята се издигаше тъмен силует на мястото, където бе стояло Вълшебното огледало, преди да се строши на парченца, а пред него имаше малък подиум, на който се качваше майка й, за да се гласи и да се любува на себе си, сякаш огледалото бе все още пред нея и отразяваше лика й.
Вратите на дрешника бяха отворени, а подът бе отрупан със сини рокли, черни пелерини и бели дантели. Пътническия сандък на майка й го нямаше на най-горния рафт - ако се съдеше по бъркотията в стаята, Злата кралица бе заминала набързо. Това беше странно. Къде ли беше отишла? Не трябваше ли да се върне за срещата довечера?
Иви забеляза и още нещо. В средата на майчината й тоалетка стоеше голяма абаносова кутия, която Иви познаваше добре. Майка й беше я обучавала как да се гримира с бурканчетата, четките, сенките, ружовете, пудрите и спиралите от точно тази кутия.
Странно. Нима майка й бе заминала, без да вземе най-ценното си притежание? Къде би могла да е отишла без гримовете си?
Иви пое надолу по стълбите, като непрекъснато кихаше от праха. Не можеше да повярва колко дълго са живели така - забравени, необичани от никого.
Карлос не се виждаше никъде. Иви малко се разтревожи и го повика, но не получи отговор. Къде беше отишъл? Иви не се плашеше лесно, пък и се намираше в къщата, в която бе отраснала, но й беше странно да е тук сама, без майка си, която да се суети наоколо и да я кара да пробва последната модна гимнастика. Даже не знаеше откъде да започне да го търси. Замъкът беше толкова голям, та дори тя не знаеше колко стаи има. Двете със Злата кралица живееха най-вече в централната му част.
Може да беше излязъл навън. Тя надникна през входната врата.
- Карлос? - извика отново.
- Тук съм! - викна той.
Беше в другия край на замъка, скрит от избуялите бурени. На лунната светлина тя едва виждаше краищата на черно-бялата му коса. Отиде при него и видя, че е застанал пред каменно стълбище, което се спускаше към врата на подземие.