— Божичко… — заглъхна гласът на Уелс до нея. В рамките на няколко секунди обаче лицето му доби решително изражение. — Добре — каза той и си пое дълбоко дъх. — Откъде започваме?
Мозъкът на Кларк прищрака и в нея се разля познатото спокойствие, когато започна да разпределя наум хората в полезрението си — да отделя тези с осакатени крайници от онези, които се изправяха сами, като започне от децата и продължи с по-възрастните.
Можеха да се справят. Тя можеше да се справи. Всеки от транспортните кораби трябваше да е натъпкан с медицински консумативи. Този път имаше много повече работа за вършене, а тя беше натрупала огромно количество знания през последните няколко седмици. Освен това сред пътниците със сигурност присъстваха поне един или двама напълно обучени лекари. Можеше само да се надява, че са сред оцелелите. Тя трепна, когато спазъм от съжаление прониза гърдите ѝ. Нуждаеше се от родителите си повече от всякога, но не беше постигнала никакъв напредък с издирването им, откакто беше напуснала лагера преди дни.
— Започнете да ги разпределяте по групи — инструктира Уелс, Саша и останалите членове на спасителния екип. — Не местете хората с най-тежки наранявания и отведете всеки, който може да върви, до поляната.
— Ами тези по средата? — попита Ерик. — Да ги оставим ли да почиват тук, или да ги накараме да се размърдат?
— Всички трябва да се преместят възможно най-бързо — обади се Уелс, преди Кларк да е отговорила. — Транспортните кораби могат да избухнат всеки момент. Ще се разделим на два екипа. Едните започват отляво, а другите — отдясно.
Кларк кимна, раздаде превръзки и други основни медицински материали, а после се отправи към центъра на суматохата. Прекрачи купчини огънат метал и парчета фибростъкло, за да коленичи до едно малко момче, чиято тъмна кожа беше покрита със сива пепел. Седеше на земята, придърпало колене към гърдите си, взираше се право напред с ококорени очи и хленчеше.
— Хей — каза Кларк и постави ръка на рамото му. — Аз съм Кларк. Как се казваш?
Момчето не отговори. Не даваше признаци дори да е чуло Кларк или да е усетило докосването ѝ.
— Знам, че си уплашен, но всичко ще бъде наред. Обещавам, че тук много ще ти хареса.
Тя се изправи и махна на Ерик, който притича до нея.
— Добре е. Просто е изпаднал в шок. Можеш ли да намериш някой, който да се погрижи за него?
Ерик кимна, вдигна момченцето на ръце и бързо се отдалечи.
Кларк видя, че вляво от нея Уелс успокоява жена на средна възраст. Той ѝ помогна да се изправи на крака и я отведе при Саша, която се готвеше да съпроводи първата група оцелели към лагера. Студена тръпка пробяга по гръбнака на Кларк, щом забеляза сред тях млад мъж с униформа на пазач. Белами беше обещал засега да не се набива на очи, но малко му трябваше, за да се забърка в някаква разправия. Ами ако му се случеше нещо, докато нея я няма?
— Кларк! — Тя се извърна и видя, че Феликс ѝ прави знак. — Нуждаем се от помощта ти тук.
Тя забърза крачка и го завари коленичил до младо момиче с дълга, сплъстена червеникаворуса коса. Феликс се беше опитал да превърже ръката ѝ, но бинтът вече беше обилно напоен с кръв.
— Не спира — прошепна той, пребледнял. — Трябва да направиш нещо.
— Ще се погрижа — отговори Кларк. — Продължавай нататък.
Тя махна превръзката и огледа раната.
— Ще умра ли? — прошепна дрезгаво момичето.
Кларк поклати глава и се усмихна.
— Не. В никакъв случай няма да го допусна. Не и преди да си имала възможност да опознаеш Земята!
Бръкна в аптечната си и извади антисептик — надявала се бе, че ще открие още на мястото на катастрофата. Беше почти на привършване.
— Познай какво видях онзи ден? — опита се да разсее момичето, докато се готвеше да зашие дълбоката рана на ръката ѝ. — Истински заек от плът и кръв.
— Наистина? — Момичето извърна глава настрани, сякаш очакваше да види някой да изскочи току иззад купчината отломки.
Десет минути по-късно Уелс отвеждаше момичето, което позволи на Кларк да се заеме с по-тежко ранените. Тежко ѝ беше да гледа толкова много страдащи хора, но дълбоката концентрация, която задачата ѝ изискваше, я отвлече от собствените ѝ мисли.
Кларк беше прекарала последните няколко дни като в мъгла — всеки следващ развой на събитията и всяко ново разкритие се оказваха по-смущаващи от предишните. Отново се беше събрала с Белами, който някак ѝ бе простил за онова, което беше сторила на Лили. После бяха спасили Октавия от фракцията земнородни на Саша — които на свой ред бяха спасили Октавия от враждебната група отцепници.