— Ще импровизираме. Нека ви помогна да седнете. Готов ли сте? — Тя коленичи зад него и подпъхна едната си ръка под неговата здрава, а другата постави зад лопатката му. — Броя до три. Едно, две, три. — Изправи го до седнало положение и Лахири нададе болезнен стон, докато му помагаше да се облегне на стена от отломки. Лицето му започваше да си възвръща цвета. — Просто стойте възможно най-неподвижно, докато приятелите ми дойдат да ви вземат. — Кларк размаха ръка във въздуха, за да повика Уелс и екипа му. — Те ще ви помогнат да отидете на безопасно място.
— Кларк — отрони професор Лахири с все по-дрезгав глас. Тя се пресегна за манерката с вода и я повдигна към устните му. Той отпи малка глътка и продължи. — Съжалявам за това, което ти наговорих последния път. Родителите ти толкова щяха да се гордеят с теб. Аз толкова се гордея с теб.
— Благодаря ви — изрече бавно Кларк, като се чудеше дали доктор Лахири наистина вярва, че родителите ѝ са мъртви, или все още се бои твърде много, за да ѝ признае истината. — Съжалявам, че… си изпуснах нервите.
Той се усмихна въпреки болката.
— Просто ми се ще да мога да си припиша заслугата както за хирургичните ти умения, така и за лявото ти кроше.
Следващите няколко часа минаха като в мъгла. Кларк едва забеляза пукването на зората, като изключим факта, че улесняваше поставянето на шевове. Когато слънцето се издигна високо в небето, всички невредими колонисти вече бяха отведени до лагера, а голяма част от ранените също бяха отнесени там. В рамките на сутринта още няколко души от Стоте се спуснаха до езерото, за да помогнат и да потърсят родителите си сред новопристигналите. Сравнително малкият брой радостни срещи обаче беше обезсърчаващ. Явно семействата на Стоте не се бяха ползвали с предимство при качването на транспортните кораби, независимо че децата им бяха изпратени на невъобразимо опасна мисия до Земята.
Кларк приключи с шинирането на крака на една възрастна жена и се изправи, за да се разтегне малко, преди да премине към следващия си пациент. Забеляза, че пазачите, които преди няколко минути се бяха наредили в кръг около капитана си, сега се бяха разпръснали, за да носят ранените до лагера. Можеше само да се надява, че ще се съсредоточат върху задачата да помагат на другите колонисти, а не върху тази да заловят момчето, заради което канцлерът беше прострелян.
Очите ѝ попаднаха на един пазач, който ѝ се стори смущаващо познат. Кларк дълго се взираше в него и се опитваше да проумее защо внезапно я бе обзела такава слабост. Той стоеше в центъра на бавнодвижеща се тълпа, като насочваше хората със здравата си ръка и притискаше ранената до гърдите си.
Кларк побърза да се извърне, за да не я види — печелеше време с преглеждането на запасите си от превързочни материали, като междувременно си блъскаше главата за името на пазача.
Скот.
По време на стажа ѝ често бяха изпращали Скот да патрулира в медицинския център и Кларк беше започнала да се бои от многократните им срещи. Макар пазачите обикновено да не общуваха с лекарите и стажантите, освен ако не ставаше дума за проблем със сигурността, Скот беше експерт в обявяването на присъствието си. Не беше много по-възрастен от нея и в него имаше нещо злонамерено и натрапчиво. Никога не поглеждаше пациентите, когато се намираше в стаята — само лекарите и другите пазачи, сякаш беше над нивото на всички останали. Кларк обаче се смущаваше най-вече от начина, по който се държеше, когато оставаше насаме с нея, и колко далеч беше готов да стигне, за да се погрижи това да се случи.
Кларк трябваше да се сдържи да не се затича по коридора към медицинския център. Закъсняваше с почти двайсет минути за обиколките, по време на които следваше по петите доктор Лахири, но наказанието за „опасно поведение“ беше дори по-сурово от това за закъснение. Да отиде по-късно щеше да ѝ навлече неприятности с наставниците ѝ. Нарушаването на някое от правилата на кораба щеше да я изправи пред Съвета. Рядко се случваше пазачи да порицаят някого за тичане, но момчето, което отскоро патрулираше в медицинския център, си беше спечелило репутация на опиянен от властта грубиян.
Кларк свърна зад ъгъла и изпъшка. Беше се надявала да се вмъкне незабелязано в медицинския център, но Скот стоеше пред контролно-пропускателния пункт. Беше застанал с гръб към нея, ала тя разпозна широките му рамене и леко мазната му руса коса, която винаги изглеждаше по-дълга, отколкото уставът на пазачите по принцип позволяваше.