Кларк виждаше, че се е впуснал в някаква разправия — чак когато се приближи, осъзна, че е сграбчил една жена за китките. Беше ги извил зад гърба ѝ. Жената беше санитарка от „Аркадия“ и ако се съдеше по шумното хокане, с което Скот я засипваше — достатъчно силно, че всички да го чуят — просто си беше забравила пропуска. Повечето пазачи биха я пуснали с предупреждение, но не и Скот, който превръщаше оковаването ѝ в белезници в голяма сцена. Бедната жена се беше просълзила и едва повдигна глава, когато Кларк се промуши покрай нея.
Стомахът на Кларк пламна от негодувание и отвращение, но тя не посмя да погледне назад. Нищо нямаше да спечели, ако се намесеше. Ако се опиташе да застане между тях двамата, Скот най-вероятно щеше да заплаши жената с още по-тежки последици, само и само да демонстрира властта си пред Кларк.
Вече беше изтикала инцидента от ума си, когато започна да преглежда пациенти. Обичаше тази част от медицинския си стаж — начина, по който съзнанието ѝ се фокусираше сто процента върху належащата задача, без да допуска да се тревожи за каквото и да било друго в нейния живот. Нито за родителите ѝ, нито за Лили или ужасната тайна, която пазеше от Уелс.
По-късно през деня обаче, докато се беше заела с промиването на ожуленото коляно на едно петгодишно момиченце, Скот влезе безцеремонно в стаята ѝ за прегледи и нямаше как да го избегне.
— Какво искаш? — попита Кларк, без да се старае да прикрие раздразнението си.
Едно беше да крачи наперено по коридорите, като че ли е канцлерът. Да влети в стаята ѝ за прегледи, докато беше с пациент — съвсем различно.
Скот размаха посинелия си, подут пръст пред лицето на Кларк и се подсмихна.
— Няма да повярваш, но онази кучка ме ухапа, докато я закопчавах.
— Мери си приказките, моля — изсъска Кларк и стрелна с поглед момиченцето, което се беше ококорило към Скот от кушетката за прегледи.
Той се засмя неприятно.
— Сигурен съм, че е чувала и по-лоши неща. Прилича ми на уолдънка.
Кларк присви очи.
— Ти не си ли уолдънец? — попита с най-добрата си имитация на Глас и превзетите ѝ приятелки.
Той пренебрегна забележката ѝ и пристъпи към нея.
— Нуждая се от услугите ви, докторе — продължи с глас, който някак успя да прозвучи едновременно подигравателно и заплашително.
— Ако просто поседнеш отвън, за да изчакаш, ще мога да те прегледам, след като приключа с Кресида.
— Аз пък съм сигурен, че малката Кресида — той наклони глава към момиченцето — ще разбере, че тази сутрин един от пазачите е получил болезнено нараняване, докато е предотвратявал нарушаване на правилата на Доктрината Гея. И че бързам да се върна към работата си да защитавам този кораб.
Кларк пребори импулса да извърти очи. Успя да запази неутрално изражение, докато пръскаше коляното на Кресида със спрей за възстановяване на кожата, нежно постави лепенка отгоре и потупа момиченцето по крака.
— Готова си. Гледай да я пазиш чиста и суха до утре, става ли?
Кресида кимна, скокна от кушетката и се втурна през вратата към майка си, която я чакаше отвън.
Кларк се обърна към Скот и протегна ръка. Той постави китката си в дланта ѝ и трепна, когато тя изправи подутия му пръст.
— Трябва да отидеш при истински лекар — отсече тя, пусна ръката му и отстъпи назад.
Той повдигна вежди и я удостои с безрадостна усмивка.
— При кого? Стареца, след когото припкаш по цял ден? Не, благодаря.
— Доктор Лахири е най-уважаваният медицински специалист на кораба.
— Да, да, но не е този, който искам да прегледа другото ми нараняване.
— За какво говориш?
— Онзи аркадийски боклук се опита да ме изрита. Съборих я на земята, но успя да ме ритне на едно доста чувствително място, ако разбираш какво имам предвид.
Кларк въздъхна.
— Посиняло ли е?
— Нямах време да погледна — ухили се самодоволно Скот. — Ще ми окажеш ли честта?
Той посегна към токата на колана си и пристъпи към Кларк.
— Трябва да повикам сестра — отвърна Кларк и пристъпи към интеркома.
— Я почакай малко. — Скот я сграбчи със здравата си ръка и я придърпа обратно. — Нямам нужда от сестра. Имам нужда да си свършиш работата… докторе.