Преди да е успял да изрече още някоя дума, вратата зад него се отвори с трясък и през нея наперено влезе Уелс, който изглеждаше още по-висок в офицерската си униформа. Скот моментално изпъна гръб и заби поглед в пода. Кларк не успя да се сдържи и му се усмихна над рамото на Скот.
— Сигурен съм, че не пречиш на тази медицинска стажантка да си върши работата, нали така? — попита Уелс със строг глас и игрив пламък в очите.
— Не, сър — отвърна сковано Скот.
— Радвам се да го чуя, пазач. Продължавай с патрула си.
— Да, сър.
Кларк потисна доволната си усмивка, докато вратата не се затвори след Скот, а после пристъпи към Уелс и го обгърна с ръце. Той повдигна брадичката ѝ и я целуна нежно по устните.
— Благодаря ви, офицер Джаха.
— Пак заповядайте, медицински стажант Грифин.
Кларк беше изтощена. Не беше хапвала нищичко от предишната вечер, а всичката храна, която бяха занесли на мястото на катастрофата, беше отишла при оцелелите. Членовете на екипа отиваха до лагера и се връщаха, за да отведат поредните колонисти там, и бяха останали само още няколко ранени, за които да се погрижат. Беше отлагала възможно най-дълго, но нямаше как да избегне прегледа на Скот. Той седеше на един дънер на края на поляната и вдигна поглед към нея, щом видя, че приближава.
— Мислех, че никога няма да стигнеш до мен — каза той, а устните му се присвиха в нещо, което наподобяваше усмивка.
— Съжалявам за чакането — отвърна Кларк с надеждата, че може би няма да я разпознае след всичките месеци, които беше прекарала затворена, както и седмиците тук, на Земята.
— Всичко е наред, док. Отне ми толкова време да сляза на Земята само за да можеш най-после да ми демонстрираш уменията си с превръзките. Доколкото си спомням, предния път ни прекъснаха.
Сърцето на Кларк падна в петите. Скот много добре знаеше коя е и не беше станал по-очарователен, откакто го беше видяла за последно.
— Да видим какво става тук.
Тя му направи жест да ѝ покаже китката си. Скот протегна ръка към нея и Кларк я пое, а стомахът ѝ се сгърчи в протест, когато докосна влажната му кожа. Обърна ръката му и започна внимателно да я мести напред-назад и наляво-надясно.
— Значи най-накрая си истински лекар? — рече Скот. — Вече не можеш да си позволиш да си придирчива по време на прегледите.
— Не точно — отговори Кларк, без да вдига очи. — Така и не завърших обучението си, но съм най-близкото до доктор, с което разполагаме тук долу.
— Е, лекар или не, трябва добре да си свършиш работата. Все пак това е ръката, с която стрелям.
Кларк извади бинт от чантата си с медицински запаси и започна да го увива около китката му.
— Не е счупена — съобщи сухо тя, с надеждата да се измъкне от разговора възможно най-бързо. — Но за няколко дни трябва да ограничиш движенията си с тази ръка, за да позволиш на отока да спадне. — Пое си дълбоко дъх и го погледна право в очите. — Което не би трябвало да представлява проблем, при положение че тук ловуваме с копия и стрели, а не с огнестрелни оръжия.
Скот срещна погледа ѝ с блеснали очи. Кожата на ръцете ѝ настръхна.
— Не говорех за отстрелване на животни — изрече хладно той. Преди Кларк да го е попитала какво има предвид, той килна глава настрани и я изгледа със същото изражение, както когато я подканваше да побърза с вземането на душ в медицинския център. — И така, защо не завърши обучението си?
— Затвориха ме, преди да успея да го направя — отговори студено Кларк, отбягвайки погледа му.
— Затворена? Ти? — Скот направи кратка пауза, а после се подсмихна. — Малката госпожица Съвършенство затворена. Знаеш ли какво? Нямам нищо против да ме лекува осъдена престъпничка. Всъщност ми допада да знам, че през цялото това време под болничната престилка се е криело лошо момиче. — Той снижи глас, когато една жена с офицерска униформа мина покрай тях — беше потънала в трескав разговор с мъж, който се стори бегло познат на Кларк. — Надявам се, че си донесла тази престилка със себе си на Земята. Винаги ми е харесвало как изглежда в нея твоят…
— Готов си — обяви Кларк с пресилен ентусиазъм, когато приключи с бинтоването на китката му, и го потупа прекалено напористо, пренебрегвайки болезнената му гримаса. — Ще се засичаме наоколо.
Без да удостоява Скот с повече внимание, Кларк побърза да си тръгне — потръпваше, сякаш за да се отърси от товара на дръзкия му, натрапчив поглед.