Глава 4
Уелс
Уелс потръпваше, докато изкачваше с мъка склона към езерото за осми път този ден. Беше извървял близо трийсет километра до там и обратно, водейки оцелелите до лагера и връщайки се за друга група.
На поляната имаше повече възрастни, отколкото деца — гледка, която му се струваше също толкова странна, колкото и двуглавият елен, който бяха зърнали през първата си седмица на Земята. Присъствието им ставаше още по-очебийно заради факта, че нямаха сили да правят нищо друго, освен да се взират с удивление и шок в заобикалящата ги среда — междувременно навсякъде около тях тийнейджъри, които едва допреди няколко кратки седмици бяха гнили в центровете за задържани, даваха на висок глас инструкции.
Уелс беше поразен от липсата на радостни срещи между роднини. Беше видял само двама да откриват свои близки, като и двамата бяха фениксийци. Никой уолдънец или аркадиец нямаше любими хора на корабите.
— Не мога да повярвам, че успях да се добера до тук — задъхваше се една млада жена, която беше приела помощта на Уелс при изкачването на стръмния склон.
— Приземихте се доста тежко — каза той и намали темпо, за да ѝ бъде по-лесно да се движи редом с него.
Макар от собственото му пристигане да бяха изминали едва няколко седмици, вече беше забравил колко несигурен се чувстваше отначало.
— Не говоря за приземяването — рече тя и спря, за да го погледне. — А за „Феникс“. Беше… ужасяващо. — Тя се извърна към небето, а после въздъхна и поклати глава. — Не им остава много време.
Думите ѝ се забиха като юмрук в корема на Уелс. Преди обаче да я попита какво има предвид, Ерик дойде да съпроводи младата жена през гората към лагера, за да може Уелс да се върне при езерото.
Нажежен обръч от вина се затегна около стомаха на Уелс. Нямаше нужда да знае подробностите, за да разбере, че вероятно е отговорен за мрачната съдба, която очакваше хората, останали в Колонията. Може и да се беше превърнал във водач тук, на Земята, но на кораба си оставаше хладнокръвен убиец. Уелс почти усещаше студения метал на въздушния шлюз, когато го отвори съвсем мъничко, за да позволи на скъпоценния кислород да изтече от кораба. Само се опитваше да ускори неизбежния процес, за да може Кларк да отпътува за Земята преди осемнайсетия си рожден ден — преди сигурната ѝ екзекуция. Сега обаче знаеше, че също така е ускорил гибелта на хиляди невинни хора, които все още бяха хванати в капана на Колонията.
Когато наближи езерото, сбърчи нос заради вече познатата миризма на катастрофата. Долови още нещо освен острата воня на пушек и металическия привкус на кръв и пот. Отне му секунда да го разпознае, но веднага щом това се случи, сърцето му задумка в гърдите: беше гориво. Изтичаше от разбитите товарни кораби в тревата, пръстта и водата навсякъде около тях. Повечето пожари бяха започнали да се уталожват, но само една искра, пламнала на грешното място, щеше да е достатъчна да превърне цялата околност в огнен ад.
Тогава, като сцена от кошмар, Уелс видя със собствените си очи как опасенията му се сбъдват. На около стотина метра от него от върха на един от обгорелите транспортни кораби изригна огромен пламък, който запокити парчета горящи отломки във въздуха.
— Внимавайте! — изкрещя Уелс и побягна. — Всички да се размърдат.
За щастие, ранените вече бяха преместени в друг район, но въздухът беше твърде задимен, че да бъде сигурен дали и останалите са отишли на безопасно място. Дишайки трудно, Уелс се втурна напред — кашляше, триеше очи в ръкавите си и викайки, питаше дали някой се нуждае от помощ.
Уелс дочу приглушено жужене като от летящ във въздуха предмет. Вдигна поглед, само че виждаше единствено тъмносив пушек. Звукът ставаше все по-силен, но преди да може да реагира, усети как сам полита във въздуха и тупва тежко на земята. Опита се да се превърти, но нещо — или някой — беше отгоре му. След миг тежестта се отмести, а Уелс изстена и се озърна. Едва на няколко метра от главата му лежеше огромен горящ къс от корпуса на транспортен кораб. Ако не беше съборен на земята, парчето щеше да размаже черепа му.
Уелс се извърна настрани и зърна една слаба фигура, която се беше надвесила над него — момиче, облечено в стандартните за Колонията сиви панталон и тениска. Тя му протегна ръка и го издърпа на крака.
— Благодаря ти — каза Уелс, замига на парцали и зачака зрението му да се проясни.
Когато светът отново застана на фокус, първото, което видя, го изпълни с неописуема радост.
Беше Глас.
Погледите им се срещнаха в един и същи момент и лицата им грейнаха в гигантски усмивки. Уелс мигновено прекоси разстоянието помежду им и обгърна с ръце най-добрата си приятелка от детинство, като я притегли в силна прегръдка. Милион картини прехвърчаха светкавично през главата му — години щастливи спомени се сблъскаха в ума му и се понесоха в стремителен поток. Така се беше вторачил в целта си да последва Кларк на Земята, че не му беше останало много време да се тревожи за Глас, след като тя се беше изстреляла от транспортния кораб точно преди Стоте да излетят. Познатият мирис на косата ѝ — особената смесица от Глас и шампоана със синтетичен аромат, който ползваха в Колонията — го изпълни с уют и за кратко Уелс се пренесе в едни по-простички, отминали времена.