Докато Уелс растеше, Глас беше единствената, която забравяше факта, че той е син на канцлера, единствената, която не го караше да се чувства така, все едно е изложен на показ. В компанията на Глас можеше да бъде незрял, закачлив и понякога дори пакостлив — както когато каза, че ще я заведе в архивите, за да гледат на видео някаква кралска сватба, а истинският му план беше да видят как една бяла акула напада косатка. В замяна Глас не се страхуваше да му покаже шантавата си страна. Докато останалите обитатели на кораба възприемаха Глас като съвършено, изтънчено, благовъзпитано фениксийско момиче, Уелс знаеше, че тя обича да си измисля глуповати танци и че избухва в смях всеки път, когато някой споменеше Уран1.
— Не мога да повярвам, че си тук — рече Уелс и се отдръпна, за да може да я огледа. — Добре ли си? Тревожех се за теб?
— Майтап ли си правиш? Помисли колко разтревожена бях аз — отвърна тя. — Никой не знаеше дали сте оцелели. Ти добре ли си? Как е животът тук?
Главата му се замайваше само като си помислеше колко имаше да ѝ разказва. Толкова много неща се бяха случили, откакто се бяха видели за последно. Беше подпалил Райското дърво, за да го арестуват, затвориха го, противопостави се на баща си, пътува сред Стоте на транспортния кораб, от който Глас избяга, и през последните няколко седмици се бореше за живота си на Земята.
— Странното е, че… — започна той.
— Наистина ли има… — изрече тя в същия момент.
— Първо ти — казаха едновременно и прихнаха.
Двамата се отдръпнаха един от друг и когато миризмата на дим и обгорял метал им напомни къде се намират и защо са тук, усмивките им помръкнаха. Уелс се бореше с въпросите, които бяха заседнали в гърлото му, а сериозното изражение, което Глас доби, му подсказа, че тя знае за какво си мисли. Той преглътна тежко и се осмели да попита.
— Знаеш ли нещо за баща ми?
Глас присви устни и очите ѝ се изпълниха със съчувствие — поглед, който Уелс разпозна от ужасните седмици след смъртта на майка му. Събра сили за това, което тя се готвеше да му каже — просто беше благодарен, че каквато и мъчителна новина да му предстоеше да узнае, щеше да я чуе от нейната уста.
— Не ни казваха много — започна тя, а гласът ѝ беше мек, но уверен. Уелс затаи дъх в очакване на продължението. — Последно чухме, че все още е в кома.
Глас замлъкна и му даде време да възприеме информацията.
Уелс кимна — в ума му се завихриха образи на баща му — как лежи сам в медицинския център, а високото му, едро тяло изглежда изнемощяло под тънките чаршафи. Съсредоточи цялата си енергия върху това да овладее изражението си, докато думите на Глас потъваха в гърдите му и се забиваха в най-дълбоката част на сърцето му.
— Добре — рече той и изпусна една дълга въздишка. — Благодаря ти, че ми каза.
Глас пристъпи към него.
— Уелс — беше единственото, което отрони, преди отново да го обгърне с ръце, този път в утешителна прегръдка.
Глас го познаваше твърде добре, че да му позволи да се измъкне с престорения си стоицизъм. Най-хубавата страна на приятелството им беше, че той нямаше нищо против.
След известно време се отдръпнаха един от друг. Уелс трябваше да каже нещо на Глас, преди да стигнат до лагера.
— Глас — поде той, — нещата на Земята са малко по-… различни от очакваното.
По лицето ѝ премина тревога.
— Какво имаш предвид?
Опита се да подбере внимателно думите си, но нямаше как да захароса шокиращото, объркващото разкритие.
— Не сме сами. Тук. На Земята.
Изрече го тихо, така че никой друг да не може да ги чуе. Изчака я да осмисли споделеното, преди да продължи. Първоначално тя се усмихна и в погледа ѝ се четеше готовност да се пошегува за Стоте и всички други колонисти, които се бяха присъединили към тях. Когато обаче осъзна значението на думите му, цялото ѝ изражение се промени.
— Уелс, да не би да твърдиш… — притихна Глас.
1
Английското наименование на Уран — Uranus, може да се разчете и като мръснишки израз. — Б.пр.