— Да. На Земята има и други хора. Хора, които са били родени тук.
Очите на Глас се оцъклиха.
— Какво? — Тя започна да върти глава наляво и надясно, сякаш очакваше да види хора, които я наблюдават откъм дърветата. — Сериозно ли говориш? Не може да е истина.
— Напълно съм сериозен. Но всичко е наред. Те са много миролюбиви и великодушни. Така де, повечето от тях. Има малка група, която се е отцепила преди около година. Тя е опасна. Но останалите са точно като нас. — Уелс си помисли за Саша и не можа да сдържи усмивката си. — В интерес на истината, са много вдъхновяващи. Земнородните са добри хора, може би по-добри, отколкото сме ние. Мисля, че можем да научим доста от тях. Просто трябва да преценя как да съобщя на останалите, без да ги уплаша.
Глас се беше втренчила в него, но в погледа ѝ вече не се четеше объркване.
— Уелс — изрече бавно тя, а в ъгълчетата на устата ѝ заигра лека усмивка, — има ли нещо, което не ми казваш?
Той ѝ хвърли кос поглед.
— Да, очевидно има куп неща, които все още не съм ти казал. Имаше ужасяващо нападение и пожар, а после хората започнаха да се разболяват и никога няма да се досетиш какво стана, когато…
— Не — прекъсна го тя. — Нещо, което премълчаваш за тези земнородни. Или може би за някого от тях в частност?
— Какво? Не.
Обикновено се справяше доста умело с прикриването на мислите си, но нещо в тона на Глас го накара да се изчерви.
— О, господи — прошепна тя. — Има момиче. Земно момиче.
Гласът ѝ звучеше едновременно потресено и очаровано.
— Ти си луда. Няма никакво земно… — прекъсна я той с усмивка и поклати глава. — Как изобщо разбра?
Глас се пресегна и го стисна за ръката.
— Не можеш да пазиш тайни от мен, Уелс Джаха. Издаде те начинът, по който говориш за тези вдъхновяващи земнородни. Изражението ти е същото, както когато говореше за Кларк. — Изразът на лицето ѝ изгуби закачливостта си и веждите ѝ се сключиха. — Това да не би да означава, че сте скъсали? Какво се случи?
Уелс въздъхна.
— Дълга история, но съм добре. — Усмихна се при мисълта за миналата вечер, когато бе лежал с глава в скута на Саша и двамата се бяха взирали в звездите. — Всъщност повече от добре. Нямам търпение да се запознаеш със Саша.
— Саша — повтори Глас. Изглеждаше леко разочарована, че името не е по-екзотично. — Къде е тя?
Преди Уелс да отговори, към тях се приближи високо момче с униформа на пазач — в едната си ръка носеше малка манерка с вода, а другата беше пристегната в превръзка през рамо. Лицето на Глас се озари, щом го зърна — не откъсна поглед от него, когато той ѝ подаде манерката си и я изчака да си пийне.
— Благодаря — каза тя и му се усмихна, преди отново да се обърне към Уелс. — Уелс, това е Люк.
Уелс протегна ръка и се здрависа напористо с пазача, който на свой ред му подаде здравата си длан.
— Аз съм Уелс. Приятно ми е да се запознаем.
— Знам. Познах те, разбира се, а и Глас ми е разказвала толкова много за теб. Изключително се радвам да се запознаем, човече — рече Люк и се ухили.
Пусна ръката на Уелс и го потупа по рамото.
Глас преплете пръсти с Люк и сияещият ѝ поглед запрескача между двете момчета.
Уелс се усмихна. Нямаше представа как Глас се беше събрала с пазач, и то такъв, който не беше от „Феникс“, но подобни неща нямаха значение тук долу. Освен това Люк веднага се хареса на Уелс. Изглеждаше уравновесен и искрен. Нямаше нищо общо със сервилния фениксиец, с когото Глас излизаше някога. Очевидно беше влюбена и това беше единственото, което му трябваше да знае.
— Добре дошли на Земята — усмихна се Уелс и махна към небето, дърветата и водата, които ги заобикаляха отвсякъде.
Докато го правеше, забеляза кръвта, която покриваше тениската на Глас. Пое си рязко дъх. Нима през цялото това време е била ранена, без той да забележи? Посочи към нея.
— Добре ли си, Глас?
Глас сведе поглед към фланелката си и лицето ѝ пребледня.
— Да, добре съм — рече тихо тя. — Не е… не е моя.
Люк обгърна раменете ѝ и я претегли към себе си.
Стомахът на Уелс се сгърчи — подготви се психически за ужасната новина, чието присъствие вече можеше да долови, че витае във въздуха. Сякаш болката на Глас започваше да извира от дълбокото място, в което я беше скътала.
Глас си пое дълбоко въздух и се опита да се овладее, но преди да е съумяла да оформи каквито и да било думи, тялото ѝ се преви и тя зарови лице в гърдите на Люк. Пазачът прошепна в ухото ѝ нещо, което Уелс не успя да чуе, и я погали по косата.
Уелс зяпна ужасено. Част от него искаше да придърпа най-добрата си приятелка в обятията си, но му беше пределно ясно, че това вече не е неговата роля. Ето защо застина в очакване, докато Люк не се обърна с лице към него.