— Майка ѝ — прошепна той. — Мъртва е.
Глава 5
Глас
Глас никога през живота си не се беше чувствала толкова не на място. Не като фениксийка, когато посещаваше Люк на „Уолдън“. Не и като дъщерята на мъж, изоставил семейството си. Не дори и като наскоро освободена затворничка, завърнала се на „Феникс“. Стоеше край огнището, трепереше, макар слънцето да грееше високо в небето, и наблюдаваше суматохата, която цареше около лагера. Накъдето и да погледнеше, нейни връстници или по-малки деца вършеха някакви важни задачи.
Хората се изстрелваха вътре и вън от болничната колиба, носеха вода на пациентите на Кларк и изнасяха окървавените бинтове, за да ги изгорят или заровят в гората. Някои от децата се бяха пръснали из поляната, понесли брадви и дърва за огрев, които сами бяха насекли, докато други полагаха основите за нова колиба. Няколко часа по-рано група доброволци с мрачни изражения се бяха отправили към езерото, за да започнат да копаят гробовете за пътниците, които не бяха оцелели. Бяха прекалено много, че да се съберат в гробището в далечния край на поляната, и нямаше смисъл телата им да се пренасят чак до лагера.
Макар новите колонисти да бяха излетели без каквото и да било предизвестие, транспортните кораби до един бяха натоварени с достатъчно основни припаси, за да накарат хлапетата от първата вълна да се почувстват така, все едно са им дарили ключа към вечния живот. Едно от момичетата, на които Уелс бе възложил прегледа на инвентара, сякаш всеки миг щеше да се разплаче — прокарваше ръка по чисто нов чук и го удостояваше със същото благоговение, което други нейни връстнички биха проявили към красиво бижу на пункта за обмяна.
На Глас отчаяно ѝ се искаше да бъде полезна, но се намираше напълно извън свои води. Твърде се боеше даже да попита къде — или по-лошо, как — да отиде до тоалетна. Люк беше привикан при останалите пазачи и макар никак да не му се щеше да остави Глас сама, и двамата знаеха, че сега не е моментът да се отклонява от задълженията си.
Група момичета на възрастта на Глас вървяха към огъня и си шепнеха трескаво, но когато я подминаваха, млъкнаха и се втренчиха предпазливо в нея.
— Здрасти — каза Глас, водена от желание да направи добро първо впечатление. — Има ли нещо, което мога да направя, за да помогна?
Едно от момичетата — висока брюнетка, чиито нарочно разкъсани шорти разкриваха дълги и изумително атлетични крака, присви очи, докато измерваше Глас с поглед.
— Ти не трябваше ли да бъдеш на транспортния кораб заедно с нас?
Глас кимна.
— Да, изведоха ме от центъра за наказания точно като останалите от вас. — За първи път признаваше доброволно, че е била затворена. — Но се измъкнах в последния момент.
Измъкнах не беше най-точният израз, с който да опише как спринтира на живот и смърт към „Уолдън“ с цел да открие Люк, но усещаше, че сега не е моментът да прави подробен разбор на драматичното си бягство.
— Да бе, измъкнала се била — обади се момиче с аркадийски акцент и се спогледа с приятелките си. — Сигурно е хубаво да познаваш хора с връзки.
Глас прехапа устни — искаше ѝ се да има как да изясни през колко много изпитания беше минала; да възрази, че далеч не беше прекарала последните няколко седмици, наслаждавайки се на живота на „Феникс“. Едва не се беше задушила на „Уолдън“ и едва успя да се качи на последния кораб. Току-що бе гледала как умира собствената ѝ майка — факт, който все още се забиваше в гърдите ѝ и я заливаше с вълни от изгаряща болка и спиращ дъха студ.
— Просто трябва да постоиш при останалите — намеси се малко по-мило едно от момичетата.
То направи жест към група новопристигнали, скупчили се от другата страна на огъня — колонистите се взираха в шокиращия нов свят, който ги заобикаляше, с ококорени от удивление очи.
Глас кимна и проследи как момичетата се отдалечават, напълно осъзнавайки, че не е добре дошла и сред новопристигналите. Мнозина от тях я бяха видели да се качва на транспортния кораб с вицеканцлера Роудс, заемайки мястото, които другите така отчаяно се бяха надявали да бъде запълнено от някой от приятелите и близките им — хора, които бяха принудени да изоставят. Как ѝ се искаше майка ѝ да беше тук. Тя притежаваше специалната дарба да се приспособява към всяка социална ситуация, както и да помага на околните да се отпуснат. Соня може и да не знаеше как да запали огън и да сече дърва, досущ като Глас, но топлата ѝ усмивка и мелодичният смях биха били също толкова ценни.