Глас сграбчи подлакътника на седалката си и стисна ръката на Люк в очакване страхът да я залее. Той обаче така и не дойде. Знаеше, че трябва да е уплашена, но беше претръпнала заради събитията от последните няколко дни. Достатъчно трудно ѝ беше да гледа как домът ѝ се разпада, докато на Колонията ѝ свършваше кислородът. Достатъчно трудно беше да поеме на рискован, безумен, неразрешен космически обход, за да се озове от „Уолдън“ на „Феникс“, където все още имаше годен за дишане въздух. Когато обаче тя, майка ѝ и Люк се бяха добрали до транспортния кораб, смяташе, че всичко, през което беше минала, си е струвало. В този момент на Глас не ѝ пукаше дали някога ще зърне Земята. По-добре беше всичко да свърши сега, отколкото всяка сутрин да се буди с мисълта, че майка ѝ вече я няма.
Тя погледна встрани и видя, че Люк се взира право напред, а лицето му представляваше каменна маска на решителност. Дали се мъчеше да бъде смел заради нея? Или всестранната му подготовка като охрана го бе научила как да запазва спокойствие под напрежение? Той заслужаваше много повече от това. След всичко, през което Глас го беше прекарала, такъв ли щеше да е краят? Нима бяха избегнали сигурна смърт в Колонията само за да се хвърлят с главата напред към друга ужасяваща участ? По план хората не биваше да се завръщат на Земята поне още век, докато учените не бъдат сигурни, че радиацията след Катаклизма се е уталожила. Това беше преждевременно завръщане у дома, отчаяно изселване, което не обещаваше нищо друго освен несигурност.
Глас се озърна към редицата малки прозорци, които опасваха кабината. Мъгляви сиви облаци изпълваха всеки от тях. Точно когато си помисли, че е красиво по един особен начин, прозорците внезапно изпукаха и се строшиха, обстрелвайки кабината с шрапнели от нажежено стъкло и метал. През счупените квадрати изскочиха пламъци. Хората, които се намираха най-близо до прозорците, трескаво се мъчеха да избегнат парчетата и да се отдалечат, но нямаше къде да отидат. Накланяха се назад и падаха върху онези зад тях. Острият дъх на горящ метал опари ноздрите на Глас, а от някакво друго зловоние ѝ се пригади… Осъзна с нарастващ страх, че това е миризмата на горяща плът.
Глас пребори с мъка бясната инерция на кораба, за да обърне глава и да погледне Люк. За миг не можеше да чуе хленчещите звуци, плача или хрущенето на метала. Не можеше да долови последния дъх на майка си. Можеше само да се взира в съвършения му профил и силната му челюст — всяка нощ беше проследявала очертанията ѝ в ума си през онези ужасяващи месеци на затварянето ѝ, след като я бяха осъдили на смърт на осемнайсетия ѝ рожден ден.
Звукът на метал, откъсващ се от метал, върна Глас обратно в реалността. Той вибрираше в тъпанчетата ѝ и по челюстта ѝ, през костите и стомаха ѝ. Стисна зъби. Гледаше с безпомощен ужас как покривът се отпаря и изхвърча, сякаш не представляваше нищо повече от парче плат.
Отново се насили да се обърне към Люк, който бе затворил очи, но стискаше ръката ѝ с подновена сила.
— Обичам те — каза тя, ала писъците навсякъде около тях погълнаха думите ѝ.
Внезапно транспортният кораб се заби в Земята с разтърсващ костите пукот и всичко потъна в мрак.
Глас долови в далечината нисък, гърлен стон, натежал от такава мъка, че не наподобяваше нищо, което някога бе чувала. Опита се да отвори очи, но и най-малкото усилие запращаше главата ѝ в болезнена въртележка. Предаде се и си позволи да се потопи обратно в мрака. Отминаха няколко мига… Или може би няколко часа? Тя отново се възпротиви на успокояващата тишина и се пребори с нея, за да дойде в съзнание. За една сладка, замаяна милисекунда нямаше никаква представа къде се намира. Единственото, върху което можеше да се фокусира, беше настъплението на странни миризми. Глас не бе подозирала, че е възможно да подуши толкова много наведнъж: имаше нещо, което ѝ бе някак познато от соларните полета — любимото ѝ място за срещи с Люк — но хилядократно по-силно. Имаше нещо сладникаво, но не като захар или парфюм. По-дълбоко и наситено. Всеки дъх, който си поемаше, преуморяваше мозъка ѝ, докато се мъчеше да разпознае вихрещите се аромати. Нещо пикантно. Металическо. Последва познат мирис, който светкавично привлече вниманието на мозъка ѝ. Кръв.
Очите на Глас се отвориха рязко. Намираше се в толкова голямо пространство, че не можеше да види стените, а прозрачният, изпълнен със звезди таван сякаш се намираше на километри от нея. Съзнанието ѝ постепенно се настрои на правилната честота и объркването ѝ отстъпи пред удивлението. Взираше се в небето — истинското небе, на Земята — и беше жива. Омаята ѝ обаче трая едва няколко мига, преди една настоятелна мисъл да си проправи път към мозъка ѝ, а паниката да разтърси тялото ѝ. Къде ли беше Люк? Тя внезапно се разбуди и се насили да се надигне, пренебрегвайки гаденето и болката, които се опитаха да я принудят да остане на земята.