Също толкова объркващо беше да гледа как Уелс целува друга, освен Кларк. Последния път, когато бе видяла най-добрия си приятел, той все още беше лудо влюбен в Кларк — до такава степен, че не говореше почти за нищо друго. От друга страна обаче, ако Глас беше научила нещо през последните няколко седмици, то бе, че хората могат да те изненадат. Дори тя самата бе изненадала себе си.
Глас се разсмя, преди да се изчерви и да провери дали някой не я е забелязал. Не биваше да забравя да разкаже на Уелс, че всъщност беше ходила на обход в Космоса, сама, покрай корпуса на кораба. Да не говорим за няколкото задушаващи прехода, които беше предприела по въздушната шахта от „Уолдън“ към „Феникс“ и обратно. Никога няма да ми повярва — помисли си тя. После се поправи. — Преди никога нямаше да ми повярва. Сега обаче и двамата бихме повярвали на всичко.
Глас въздъхна и отново обходи с поглед поляната. Трябваше да си намери занимание. Очите ѝ попаднаха на болничната колиба. Събра смелост и пое към нея, като междувременно се постара да не препречва пътя на две момчета, които пренасяха със съвместни усилия нещо тежко. Първоначално си помисли, че е поредният ранен пътник, но после осъзна, че онова, което бе взела за две кльощави ръце и два дълги крака, всъщност бяха четири крака. Освен това бяха покрити с козина, а не с кожа. Глас ахна. Беше животно, може би елен. Тя потръпна, когато погледът ѝ попадна на огромните, безжизнени кафяви очи, и усети съжаление, че първото животно, което бе видяла, е мъртво. Земята нямаше нищо общо с онова, което си беше представяла. Беше студена и странна и вместо да омае Глас с красотата си, сякаш беше пълна само със смърт.
Глас се извърна, тръгна към болничната колиба и за миг замръзна на входа, преди да си поеме дълбоко дъх и да пристъпи вътре. Моментално се слиса при вида на кипящата дейност, която се вършеше дори и на такова тясно пространство. В колибата бушуваше вихър от енергия: Феликс и Ерик сновяха из стаята, раздаваха марли и бинтове и ровеха в кошче с малки стъкленици и бутилки с лекарства. Октавия поднасяше съд с вода към устните на момче, което беше приблизително на нейната възраст и лежеше на походното легло — краката му бяха повдигнати на парче пластмаса от останките, които бързо се бяха сдобили с ново предназначение. Оцелели от катастрофата изпълваха болничните легла, бяха положени на пода или се облягаха на стената. А в центъра на всичко това беше Кларк, която сякаш се намираше на три места едновременно. Даваше инструкции на Октавия, без да гледа към нея, подаваше на Ерик парче метал, което използваха, за да режат бинтовете, помагаше на възрастна жена да седне и притискаше длан към челото на едно момиченце близо до нея — въпреки цялата тази суматоха не изглеждаше ни най-малко притеснена. Глас никога не беше виждала Кларк така овладяна, напълно в свои води.
— Здрасти, Кларк — рече Глас.
Поздравът звучеше смехотворно неадекватен, като се имаше предвид, че това беше първата им среща лице в лице на Земята, но не беше сега моментът да изтърси: Здрасти, Кларк, надявам се, че се чувстваш добре и че не си твърде разстроена заради раздялата си с Уелс след травматизиращото пътуване до Земята. О, да, съжалявам, че се държах като такава кучка с теб, когато бяхме деца.
Кларк вдигна рязко глава и по лицето ѝ пробяга сянка на подозрение, която после изчезна зад деловата ѝ фасада.
— Глас. Нуждаеш ли се от нещо? Ранена ли си?
Глас се помъчи да не настръхва от резкия тон на Кларк. Двете никога не се бяха държали особено приятелски една с друга — Глас винаги бе считала Кларк за твърде сериозна за вкуса ѝ. Глас се съсредоточаваше върху издирването на красиви аксесоари в пункта за обмяна, докато Кларк беше твърде заета да се учи как да спасява животи. И двете обаче бяха споделяли дълбока привързаност към Уелс и загриженост за неговото благополучие. А и в този момент всяко познато лице ѝ се струваше приятелско. Глас нямаше какво да губи.
— О, не, извинявай. Добре съм. Просто се чудех дали имаш нужда от някаква помощ — запелтечи Глас.
Кларк се втренчи в Глас, сякаш се опитваше да прецени дали говори сериозно. Глас чакаше в неловко мълчание, докато Кларк най-накрая не отговори:
— Разбира се. Определено. Колкото повече ръце, толкова по-добре.