Белами беше готов да се откаже от най-добрия си лък само и само да закрачи наперено право към центъра на лагера с високо вдигната глава и да предизвика копелетата да се опитат да го арестуват. Знаеше, че когато димът се разсееше и звънтенето в ушите на колонистите изчезнеше, един от тях щеше да разпознае в Белами момчето, което бе държало канцлера за заложник на платформата за излитане. Нямаше да има значение, че не той беше дръпнал спусъка — той беше причината за прострелването на канцлера. Не бе имал възможност да попита Уелс дали има новини за баща му… поправка: за техния баща. Щеше ли някога да свикне с тази идея? Със сигурност нямаше да разбере дали канцлерът е жив, или мъртъв, докато стоеше сам в гората.
Лагерът беше домът на Белами. Беше помогнал за построяването му с голите си ръце, рамо до рамо с останалите сто. Беше носил трупи от гората и ги беше подреждал по земята, за да положи основите му. Собственоръчно бе опазил групата жива благодарение на животните, които ловуваше. Нямаше да остави всичко това зад гърба си само защото бе имал дързостта да се опита да защити сестра си. Не беше негова вината, че Колонията бе наложила някакво глупаво правило за популацията, което превръщаше Октавия в изрод и позволяваше на другите да се отнасят с нея като с престъпничка.
Изпращя клон и Белами рязко се извъртя с вдигнат юмрук — след което свали засрамено ръка, щом видя едно малко момче да се взира в него.
— Какво правиш тук? — попита Белами и се огледа наоколо, за да се увери, че никой не придружава момчето.
Странно беше да вижда възрастни в лагера, но гледката на малки деца беше още по-странна.
— Исках да видя рибите — каза то, макар заради фъфленето му думата да прозвуча като фифите.
Белами приклекна, така че да бъде на нивото на очите на момчето, което изглеждаше на около три-четири години.
— Съжалявам, приятелче. Рибите живеят в езерото. То е далече от тук. Но виж там. — Той посочи към дърветата. — Горе има птици. Искаш ли да видиш някоя птица?
Момчето кимна. Белами се изправи и отметна глава назад.
— Там — каза и посочи мястото, където листата шумоляха. — Виждаш ли?
Момчето поклати глава.
— Не.
— Нека ти помогна да погледнеш отблизо. — Белами протегна ръце, вдигна момчето, намести го на раменете си и малчуганът изписка радостно. — Може ли малко по-тихичко? Никой не трябва да знае, че съм тук. А сега погледни ето там, има птица. Виждаш ли птичето? — Белами не можеше да зърне лицето на детето, затова прие мълчанието му за „да“. — А къде са родителите ти? Знаят ли къде си отишъл?
Белами приклекна, за да може момчето да се смъкне от гърба му, а после се обърна с лице към него.
— Как се казваш?
— Лео? — провикна се момичешки глас. — Къде си?
— По дяволите — изруга под нос Белами, но преди да успее да се размърда, едно момиче с дълга тъмна коса изтича пред него. Той издиша облекчено. Беше просто Октавия.
Тя наклони глава настрани и се усмихна.
— Вече примамваш децата в гората като истински зловещ отшелник, а? Не ти отне много време.
Белами завъртя очи, но всъщност тайничко се радваше да види Октавия в такова добро настроение. Последните няколко седмици бяха тежки за нея и тъкмо когато се прибра в лагера, ненадейно пристигнаха останалите от Колонията. Ако не друго, Октавия беше приспособима. Беше прекарала първите си пет години в ужасен килер, а през останалата част от живота си — доказвайки, че заслужава да бъде жива.
— Познаваш ли това хлапе? — попита Белами.
— Това е Лео.
— Къде са родителите му?
Октавия стрелна Лео с поглед, а после поклати тъжно глава.
Белами си пое продължително дъх и погледна малчугана, който се беше заел да дърпа с всичка сила едно голямо увивно растение, обгръщащо близкото дърво.
— Значи е съвсем сам?
Октавия кимна.
— Така мисля. Има няколко като него. Предполагам, че родителите им не са успели да се доберат до транспортните кораби, или… — Нямаше нужда да довършва изречението. Белами знаеше, че и двамата си мислят за прясно изкопаните, все още необозначени гробове край езерото. — Наглеждам ги, докато не решим какво да правим.
— Много мило от твоя страна, О — рече Белами.
Тя сви рамене.
— Не е кой знае какво. Не на малките деца трябва да се ядосваме. Родителите им са тези, които ни затвориха.
Опитваше се да звучи измъчено, но Белами знаеше, че животът в груповия дом на Колонията беше причината Октавия да има слабост към сираци.