— Хайде, Лео — рече тя и протегна ръка. — Ще ти покажа къде живее зайчето. — Погледна Белами. — Ще се оправиш ли тук? — попита тя.
Белами кимна.
— Само за днес е. Веднага щом нещата се успокоят, ще измислим план.
— Добре… внимавай. — Октавия се усмихна и се обърна към Лео. — Да вървим, хлапе.
Белами ги проследи с поглед и усети пробождане в гърдите, докато наблюдаваше как сестра му подскача надолу по склона, преструвайки се на заек, за да разсмее Лео.
Винаги е била аутсайдер. Никой освен Белами не се беше отнасял справедливо или дори мило с нея. Досега. Най-накрая беше получила шанса да бъде нормална тийнейджърка с приятели, романтични тръпки и ако трябваше да бъде напълно честен, много остър език. Естествено, че нямаше да я изостави. Нямаше и да я принуди да избяга заедно с него. Тогава какъв друг избор му оставаше? Тя заслужаваше възможността да остане тук, където бе създала първия си дом. Първият им истински дом.
Пред погледа му внезапно изникна лицето на Кларк, когато го беше подтикнала да се скрие, и стомахът му се сви на топка. Това момиче не се плашеше никак лесно — брилянтна лекарка с борбен дух, която случайно беше и спираща дъха красавица, особено когато светлината озаряваше светлорусата ѝ коса — но мисълта за пазачите, насочили оръжията си към него, беше достатъчна да изпълни сияещите ѝ зелени очи със страх.
Белами издиша бавно в опит да се успокои. Кларк просто се грижеше за добруването му. Да го опази жив беше основна част от задачата. Настоятелните ѝ молби да се пази и да не се показва пред другите предизвикваха в него най-вече гняв. Насочен не към Кларк, а към цялата тази каша. Стъмваше се. Цялата нощ ли щеше да прекара в гората?
Тъкмо се канеше да тръгне към поляната и да се върне там, където му беше мястото, когато видя Уелс да влиза в лагера от другата страна на редицата дървета, повел поредната група зашеметени оцелели. Обхвана с поглед изправената му стойка, пъргавата му походка и уверения начин, по който се обръщаше към тътрещата се група, сякаш им беше водач, а не осъден, двойно по-млад от тях престъпник. На Белами му беше трудно да осмисли факта, че малкият канцлер му беше фактически брат в реалния живот… Не всеки ден осъзнаваш, че не само си станал причина баща ти да бъде прострелян, но и че имаш не един, а двама незаконни роднини.
Внезапно всички на поляната притихнаха и главите им се извърнаха към мястото, от което Уелс тъкмо се беше появил. Белами проследи погледа им и видя вицеканцлера Роудс, който крачеше покрай дърветата към лагера. Сновеше мълчаливо между Стоте и другите оцелели, с изпънати назад рамене и леко отегченото изражение, което на кораба винаги го беше карало да изглежда като задник. Тук просто го караше да изглежда като тъпак. Преди по-малко от двайсет и четири часа бе избегнал на косъм смъртта и стъпваше на твърда земя за пръв път в живота си. Щеше ли да му стане нещо, ако покажеше и най-слабия признак за облекчение или, да му се не види, вълнение?
Никой не посмя да заговори вицеканцлера, докато той обикаляше поляната с бавен ход, обграден от четирима пазачи, и оглеждаше лагера, който бяха построили с толкова много труд. Десетки хора бяха затаили дъх в очакване той да направи или да каже нещо. След дълга пауза вицеканцлерът пристъпи в най-близката колиба. Известно време не се виждаше, а когато отново излезе на слънчевата светлина, едното ъгълче на устата му потрепваше развеселено.
Белами искаше да прелети през поляната и да фрасне този садистичен, ламтящ за власт дребосък право в муцуната. Един поглед към пазачите, които го следваха отблизо, образували неизменен полукръг около Роудс, обаче беше достатъчен, за да задържи Белами на място. Не само че имаше много повече пазачи, отколкото бе очаквал — поне двайсетима, без да брои онези, които бяха ранени или още не бяха пристигнали от мястото на катастрофата — но май и всички бяха въоръжени. Белами преглътна мъчително. Въображаемата заплаха от пазачи, на които им е наредено да го застрелят, беше едно. Да се взираш в дулото на истински пистолет тук, на Земята, беше съвсем друго. Не че сега Белами се страхуваше повече, отколкото преди новодошлите да пристигнат. Просто беше по-убеден от всякога, че той и Октавия трябва да се грижат за себе си, защото никой друг нямаше да го направи вместо тях.
В крайна сметка Роудс си проправи път до центъра на поляната и се обърна към тълпата, която се беше насъбрала около него. Направи пауза, а публиката му тръпнеше в очакване. Октавия стоеше начело на групата и се взираше скептично във вицеканцлера. Уелс застана от едната страна, кръстосал ръце на гърдите си и с неразгадаемо изражение. Кларк остана най-отзад в тълпата, подпряна на стената на болничната колиба. Изглеждаше изтощена, което още повече вбеси Белами. Би дал всичко, за да я вземе в обятията си и да ѝ каже, че се е справила невероятно.