Стотици глави се отметнаха по посока на звука. Пазачите вдигнаха оръжията си на нивото на раменете и засноваха на зигзаг с цевта по редицата дървета. Роудс демонстрира изненадващо бързи рефлекси, като за части от секундата се обърна и огледа околностите. Белами беше попаднал в капан. Не можеше да помръдне, защото със сигурност щяха да го забележат. Единствената му възможност беше да застине напълно неподвижно и да се надява, че Роудс и пазачите му до един страдат от ужасно зрение.
Не извади такъв късмет. Роудс го забеляза почти веднага и лицето му се стегна в удовлетворена гримаса. Двамата се втренчиха един в друг за един дълъг момент, през който Белами не можеше да прецени дали вицеканцлерът го е разпознал като човека, който бе държал канцлера за заложник. Тогава по иначе непроницаемото лице на Роудс проблесна искрена радост.
— Там! — извика Роудс на пазачите, като посочи право към Белами.
Униформената бригада прекоси поляната за отрицателно време. Белами се завъртя, разчитайки познанията му за гората да му дадат предимство. Можеше да спринтира покрай дънерите и да се привежда под ниски клони с максимална скорост. Ала беше изминал едва няколко метра, когато усети как едно, а после и две тела да се хвърлят към него и го събарят на земята. Пазачът, който се беше стоварил върху него, изсумтя и се помъчи да сграбчи ръцете на Белами. Белами се съпротивляваше яростно — буташе, риташе и се бореше, докато не застана на колене, а после и в изправено положение. Сърцето му блъскаше толкова силно в гърдите, че можеше да усети как ребрата му вибрират при всеки удар. Адреналинът пулсираше в крайниците му. Чувстваше се като едно от животните, които бе преследвал и убивал, за да опази Стоте живи.
Пристигнаха още пазачи и започнаха да обграждат Белами. Той направи няколко къси крачки към един от тях, но в последната секунда се наведе рязко, извъртя се и побягна в обратната посока. Пазачите се втурнаха след него, мъчейки се да го догонят. Белами се изстреля навътре в сенчестата гора с надеждата, че все още може да им се изплъзне.
Този път обаче те не използваха телата си, за да го спрат. Покрай стволовете на дърветата отекна пронизителен пукот и десетки подплашени птици изхвърчаха от най-високите клони. Белами извика, когато рамото му бе разкъсано от пронизваща болка.
Бяха го простреляли.
Белами падна на земята и около него моментално се скупчиха пазачи, които го вдигнаха грубо и извиха ръцете му зад гърба, нехаещи за кръвта, която се лееше от раната.
— Белами! — чу гласа на Кларк отдалече.
Въпреки пелената, която се беше спуснала пред очите му, видя, че тя си проправя път през тълпата и крещи на пазачите, докато ги приближаваше:
— Оставете го на мира. Простреляхте го, не е ли достатъчно? Моля ви, пуснете ме да го прегледам. Нуждае се от медицинска помощ.
Пазачите се разделиха и позволиха на Кларк да премине. Тя обви ръце около гърдите на Белами и му помогна да се свлече на земята.
— Всичко е наред — рече дрезгаво. Разкъса тениската му на врата и я издърпа от рамото му. — Не мисля, че е твърде сериозно. Според мен куршумът е минал през тялото и е излязъл.
Белами кимна, но не можеше да продума през стиснатите си зъби.
— Вашите заповеди, сър? — провикна се един от пазачите през поляната към Роудс.
Белами не чу отговора. Докато потъваше в безсъзнание, си мислеше само едно: по-скоро би умрял, отколкото да живее на Земята като затворник.
Глава 7
Уелс
Обикновено Уелс спеше навън — предпочиташе тихата, осеяна със звезди поляна пред претъпканите бараки — но беше прекарал последните две нощи на пода на лазарета почти без да мигне.
Кларк прекарваше всяка възможна секунда край Белами — почистваше раната му, следеше за треска и му говореше всякакви глупости, които биха могли да го разсеят от болката. Тя обаче трябваше да се грижи за още десетки пациенти, така че Уелс се включваше, доколкото му беше по силите. Уверяваше се, че Белами пие вода, и в моментите, в които умът му се избистряше, го уведомяваше за случващото се в лагера.