Глъчката на поляната осезаемо нарасна, когато гладните хора се изсипаха от претъпканите колиби в търсене на някаква храна, с която да закусят.
Отчаяно се нуждаеха от още няколко колиби, което щеше да изисква масова сеч за събирането на дървени трупи и поне едноседмичен строеж. Трябваше да обучи двайсет-трийсет новопристигнали, за да приключат бързо, преди времето да е застудяло. Също така се нуждаеха от още кофи за вода, които щеше да им се наложи да изработят от металните отломки. Уелс си отбеляза наум да изпрати група до мястото на катастрофата за събирането на поне десетина подходящи за целта парчета. Нищо от това обаче нямаше да има значение, ако бързо не се сдобиеха с още храна. При положение че Белами беше изваден от строя, тази задача щеше да бъде по-трудна от всякога. Уелс издиша бавно и остави сутрешната слънчева светлина да стопли лицето му, докато си подреди мислите.
Отвори очи, прекоси поляната към колибата с провизии и спря да поговори с едно аркадийско момче, което стоеше на прага и преглеждаше някакъв списък. Бяха започнали да поддържат инвентаризация и да назначават смени за проследяването на запасите, които влизаха и излизаха от колибата. Уелс се канеше да попита момчето какво е положението с резервните дрехи, когато някой прочисти гърло зад него. Уелс се обърна и се озова лице в лице с вицеканцлера Роудс. Роудс изучаваше Уелс с любопитство, а устните му бяха стиснати в скована усмивка, която като че ли никога не изразяваше никакво искрено щастие. Двама по-възрастни пазачи стояха от двете страни на вицеканцлера. Уелс ги разпозна от офицерското си обучение — единият от тях беше инструкторът му по боравене с огнестрелни оръжия, а другият веднъж го беше накарал да направи петстотин лицеви опори. Намръщи се при спомена.
— Добро утро, офицер Джаха!
— Добро утро, вицеканцлер Роудс. Офицери — отдаде им чест Уелс — жест, който му се стори неуместен под синия небесен простор и меките облаци, които се носеха над главите им, вместо болезнено ярките светлини на „Феникс“.
Роудс протегна ръка към Уелс и Уелс я пое. Вицеканцлерът стисна пръстите му малко по-силно от необходимото и разтърси дланта му с една идея по-дълго от нужното. Уелс винаги е бил примерен пазач и офицер, който проявяваше уважение към висшестоящите и правилата. Беше се справил блестящо с всеки етап от обучението си и обикновено завършваше начело на класа. Гордееше се с факта, че познава и следва протокола, дори и това да означаваше, че другите обучаващи се ще го дразнят или по-зле — ще шушукат зад гърба му как синът на канцлера се подмазва на учителите им. Но на Уелс не му пукаше. Искаше да се докаже въз основа на заслугите си и го беше постигнал. Никой не можеше да отрече, че Уелс е първокласен офицер. Днес обаче, докато стоеше насред поляната и се здрависваше с Роудс, Уелс вече не изпитваше нищо друго освен погнуса. Като че ли знаеше какво ще излезе от устата на вицеканцлера още преди той да го е изрекъл.
— Показали сте впечатляващи лидерски качества, офицер Джаха.
— Благодаря ви, сър — подготви се психически Уелс.
— Особено за някой толкова млад — наблегна на последната дума Роудс, така че тя прозвуча като обида. — От името на Съвета бих искал да ви благодаря за службата, млади момко.
Уелс не каза нищо.
— Построили сте задоволителен, макар и временен, лагер тук, на Земята. — Горната устна на вицеканцлера се изви надменно. — Но сте поели твърде много отговорности за човек на вашата възраст, когато би трябвало да се наслаждавате на младостта си.
Уелс си представи стрелата, пронизала врата на Ашър и пропуснала на сантиметри неговия собствен, видя подпухналото тяло на Прия, висящо от дървото, долови къркоренето и ужасяващите спазми от глад, които бяха сполетели всички им през онези първи няколко дни. Що за младост, идеше му да изплюе в лицето на Роудс. Обаче съумя да стисне устни.
— Сега ние, по-опитните лидери, ще поемем нататък — продължи Роудс, — докато вие се наслаждавате на заслужена почивка.
Ноздрите на Уелс се разшириха и усети как бузите му пламват. Бореше се да задържи неутралното изражение на войник. Роудс изземваше контрола, но очевидно нямаше никаква представа в какво се забърква. Отначало Уелс също не подозираше какво ще се иска от него, но сега разполагаше с жизненоважно знание, трупано в продължение на няколко седмици, което можеше да сподели. Каза с овладян, дипломатичен глас: