— Люк! — извика тя и замята глава наляво-надясно, като се молеше да зърне познатия силует сред множеството непознати сенки. — Люк!
Нарастващият хор от писъци и вой погълна виковете ѝ. Защо някой не включи лампите?, помисли си тя замаяно, преди да си спомни, че се намира на Земята. Звездите не осигуряваха нищо повече от приглушено мъждукане, а луната предлагаше точно толкова светлина, че Глас да разпознае спътниците си в стенещите, мятащите се черни фигури. Това трябваше да е кошмар. Не така се предполагаше да изглежда Земята. Не си струваше да умреш за това място. Тя отново повика Люк, но не последва отговор.
Налагаше се да се изправи, но усещаше тялото си странно натежало, сякаш невидими тежести задържаха крайниците ѝ. Гравитацията тук беше различна, по-трудно поносима — или пък Глас бе ранена? Постави ръка на глезена си и ахна. Краката ѝ бяха влажни. Кървеше ли? Сведе поглед, страхувайки се от това, което можеше да види. Крачолите на панталона ѝ бяха разкъсани, а кожата отдолу беше лошо надрана, но нямаше отворени рани. Тя допря ръце до пода — не, до земята — и ахна. Седеше във вода — вода, която се простираше пред нея на невъзможно голямо разстояние, като в далечния ѝ край се забелязваха само най-бледите сенки на дървета. Глас примигна в очакване очите ѝ да се фокусират и да ѝ разкрият нещо, което имаше повече смисъл, но изображението не се промени. Езеро. Думата се плъзна плавно в ума ѝ. Намираше се на ръба, на брега на езеро на Земята — факт, който ѝ се струваше също толкова сюрреалистичен, колкото и обграждащото я отвсякъде опустошение. Когато се озърна, видя само и единствено ужаси: тела, които лежаха отпуснати и натрошени на земята. Ранени, които плачеха и молеха за помощ. Обезобразените димящи черупки на няколко транспортни кораба с пропукани и разцепени корпуси, които се бяха приземили на броени метри един от друг. Някои хора се втурваха във все още нажежените останки и се изкатерваха обратно с тежки, неподвижни фигури, провесени през раменете им.
Кой я беше изнесъл навън? Ако е бил Люк, къде се намираше той сега?
Глас се изправи с мъка, а краката ѝ затрепериха под нея. Изпъна колене, за да им попречи да поддадат, и размаха ръце, за да възстанови баланса си. Стърчеше насред ледената вода и студът запълзя нагоре по краката ѝ. Пое си дълбоко въздух и почувства как главата ѝ леко се избистря, макар краката ѝ да продължаваха да треперят. Направи няколко несигурни крачки и удари стъпалото си в някакви скали под повърхността.
Глас сведе поглед и рязко издиша. Луната осигуряваше достатъчно светлина, за да види, че водата е обагрена в наситенорозово. Дали езерата не бяха сменили цвета си заради замърсяването и радиацията вследствие на Катаклизма? Или на Земята съществуваше район, в който водата беше естествено розова? Никога не бе внимавала особено по време на уроците по земна география — факт, за който все повече съжаляваше с всяка изминала секунда. Отчаяният зов на една сгърчена на земята фигура наблизо обаче ѝ даде болезнения отговор: това не беше дълготраен страничен ефект от радиацията — водата беше оцветена с кръв.
Глас потрепери, а после тръгна към жената, която я беше повикала. Тя се беше свлякла на брега, а долната половина на тялото ѝ бе потопена в бързо почервеняващата вода. Глас спря и пое ръката ѝ.
— Не се тревожете, ще се оправите — каза тя с надеждата, че звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.
Очите на жената бяха широко отворени и изпълнени с паника.
— Виждали ли сте Томас? — изхриптя тя.
— Томас? — повтори Глас и огледа преценяващо призрачния пейзаж от тела и останки.
Трябваше да открие Люк. Единствената по-ужасяваща мисъл от тази, че се намира на Земята, беше, че Люк лежи някъде там, ранен и сам.
— Синът ми Томас — отрони жената и затегна хватката си около ръката на Глас. — Бяхме на различни транспортни кораби. Съседката ми… — Гласът ѝ пресекна от отчаян стон. — Тя обеща, че ще се погрижи за него.
— Ще го открием — рече Глас и потръпна от болка, когато ноктите на жената се забиха в кожата ѝ.