— При цялото ми уважение, сър, но тези от нас, които дойдоха с първия кораб, научиха много за кратък период. Тук долу положението е по-сложно, отколкото може да изглежда на пръв поглед. Разбрахме го по трудния начин. Можем да ви спестим много време и проблеми. Ще допринесете за благоденствието на всички ни, ако ни позволите да споделим опита си.
Усмивката на Роудс ставаше все по-вдървена и той се изсмя сподавено.
— При цялото ми уважение, офицер, но мисля, че сме достатъчно компетентни да се справим с всяка възникнала ситуация. Колкото по-бързо внесем ред в тази общност, толкова по-скоро всички ще се почувстваме в безопасност.
Уелс познаваше изражението в очите на Роудс. Беше онази специална смесица от презрение, присмех и завист, която беше забелязвал по лицата на хората през целия си живот. Да бъдеш син на канцлера, никога не е било лесно. Роудс гледаше Уелс и виждаше разглезен многознайко. Уелс можеше да издигне собственоръчно колиба за всеки от новите колонисти, но Роудс щеше неизменно да го възприема като привилегировано, надуто хлапе. Като син на единствения човек, който стоеше между вицеканцлера и най-високата властова позиция, Уелс символизираше неудовлетвореността на Роудс.
Цялото благоразположение, което Уелс беше натрупал в ролята си на човека, който беше опазил Стоте живи през първите им няколко седмици на Земята, бързо се топеше, заедно с влиянието му. Ако това беше последният му шанс да разговаря директно с Роудс, щеше да го оползотвори подобаващо.
— Да, сър — изрече той с възможно най-уважителния си тон.
Роудс му отдаде сковано чест, видимо доволен от себе си. Завъртя се на пети и понечи да си тръгне, а пазачите се повлякоха след него като покорни домашни любимци.
— Има само още едно нещо — обади се зад гърба му Уелс. Вицеканцлерът спря и се обърна с раздразнено изражение. — Затворникът, Белами Блейк.
Роудс присви очи.
— Какво за него?
— Той е жизненоважен за оцеляването на този лагер.
— Извинете, офицер? — Роудс поклати невярващо глава. — Да не би да говорите за младия мъж, който едва не уби баща ви?
— Да, сър. Белами безспорно е най-добрият ловец, с когото разполагаме. Той опази всички ни живи. Нуждаем се от него.
Усмивката на Роудс угасна и изражението му изстина.
— Това момче — бавно процеди той — е убиец.
— Не е — възрази Уелс, като всячески се мъчеше да звучи по-спокоен, отколкото се чувстваше. — Не възнамеряваше да нарани никого. Просто се опитваше да защити сестра си.
Беше се надявал закрилническият инстинкт на Белами да пробуди симпатията на вицеканцлера, но думата сестра предизвика единствено презрителна усмивка от негова страна. Уелс можеше само да си представи какво би се случило, ако отчаянието го подтикнеше да признае, че Белами му е брат.
— Той е причината баща ти да не е тук — изплю Роудс. — Причината аз да съм начело.
След тези думи вицеканцлерът се извърна и гневно закрачи напред.
Уелс го гледаше как се отдалечава със свито сърце. Нямаше да има снизходителност към Белами. Нямаше да има милост.
Глава 8
Кларк
Шевовете не държаха. Кларк стисна челюст, докато почистваше раната на рамото на Белами за трети път този ден. Рационалната част от нея знаеше, че на никого няма да помогне, като се разстройва, само че почти си беше изгубила ума, докато се мъчеше да реши как да постъпи. Можеше да рискува и да се надява, че тялото на Белами ще пребори инфекцията и ще започне да се възстановява въпреки шевовете. Или да махне шевовете и да постави нови, но така щеше да го изложи на опасност от повторно отваряне на раната вътре, което би могло да му навреди.
Пое си дълбоко дъх, издиша бавно и се опита да се съсредоточи. Макар Белами да беше извадил късмет, защото куршумът бе излязъл чисто, пазачите го бяха улучили на възможно най-ужасното място, на милиметри от главната артерия. Щеше да е трудно да му постави шевове в този участък дори ако се намираха на кораба и Кларк разполагаше със стерилно хирургическо оборудване и ярко осветление. В тази тъмна колиба и с двама пазачи, които кръжаха около Белами и се блъскаха в нея всеки път, щом се опиташе да прегледа раната му, беше почти невъзможно да го направи.
Точно поради тази причина лекарите не трябваше да оперират хора, за които ги е грижа. Едва удържаше треперенето на дланите си, да не говорим за вземането на обективни решения под напрежение. Допря опакото на ръката си до челото на Белами. Температурата му беше спаднала, което беше добър знак, но той все още беше отпаднал и изпитваше силна болка. Гадеше ѝ се при мисълта колко много страда — и колко малко можеше да направи, за да му помогне.