— Кларк? — обади се слаб глас през стаята. — Кларк? Моля те, имам нужда от теб.
Беше Марин, възрастна жена с дълбоко порязване на крака. Кларк беше почистила и зашила раната, но обезболяващите им свършваха с отчайваща скорост, което означаваше, че можеха да ги използват само в най-крайни случаи.
— Веднага идвам — отвърна Кларк.
Убиваше я, че изоставя Белами, но все още имаше толкова много хора, които се нуждаеха от сериозни медицински грижи, и Кларк не можеше да си позволи да прекара повече от няколко минути с него. Стисна ръката му и той отвори наполовина очи, усмихна се и стисна слабо нейната в отговор. Тя нежно положи ръката му обратно на постелята, обърна се и се сблъска с един от пазачите.
— Извинете.
Кларк едва съумяваше да сдържи раздразнението в гласа си. Постоянната охрана не само че беше твърде крайна мярка, а и я възпрепятстваше да се грижи за пациентите си. Къде се предполагаше да отиде Белами, при положение че беше почти през цялото време в безсъзнание, бълнуваше и имаше треска?
— Моля те, Кларк. Боли.
Гласът вече звучеше жаловит, отчаян.
Кларк нямаше време да хленчи. Трябваше да сменя превръзки и да предписва лекарства. Въпреки че беше благодарна за шанса да бъде полезна, изтощителното и непрестанно полагане на грижи не ѝ стигаше, за да избави ума си от тревогата. Всеки път, когато зърнеше Роудс, я обземаше ярост и отвращение. Едва не беше убил Белами, а на всичкото отгоре по същество я държеше като затворник. Беше изключено Кларк да напусне лагера, докато Белами се намираше в опасност, а всеки изминал час можеше да бъде оползотворен в издирване на родителите ѝ. Те сигурно смятаха, че Кларк все още се намира в Колонията, че не стъпва по същата земя като тях, нито под същото небе. Тази мисъл беше прекалено разстройваща, че да разсъждава над нея.
Кларк прекоси помещението и се надвеси над Марин. Когато повдигна превръзката от крака ѝ, изтласка настрани всички мисли как разочарова родителите си, като стои тук, в тази претъпкана колиба, вместо да тръгне да ги търси.
— Съжалявам, че имаш толкова силни болки — каза меко Кларк. — Знам колко е неприятно, но добрата новина е, че раната зараства чудесно.
Марин изглеждаше ужасно, лицето ѝ беше бледо и лепнеше от влага, но успя да кимне и да отрони едно тихо благодаря ти.
Кларк беше прекарала толкова много нощи на „Феникс“, приведена над учебниците си, като се дивеше колко се е усъвършенствала медицината на кораба. Преобладаващата част от сериозните болести бяха изкоренени — нямаше повече рак, сърдечни заболявания или дори грип — и учените бяха разработили начини за отглеждане на нова кожа и ускоряване зарастването на костите. Беше удивително да живее във време на такъв медицински триумф. Искаше да достигне нивото на лекарите, дошли преди нея, затова работеше здраво и запаметяваше процедури, лекарства и физиологични процеси.
Какво ли не би дала сега, за да разполага дори с една десета от медицинското оборудване, което ѝ беше подръка тогава. Буквално работеше в тъмното, опипвайки несръчно с ръце, вместо да си служи с остри като бръсначи скалпели, и раздаваше неубедителни уверения вместо убиващи бактериите лекарства. Със същия успех можеше да връчи на пациентите си дървена лъжица, която да захапят, както са правили лечителите в Средновековието. Огледа лицата на обърканите възрастни и шокираните деца, които стенеха, плачеха или просто се взираха в далечината. Отвън имаше стотици други като тях. Беше ли способна да се грижи за всички тези хора ден след ден, съвсем сама?
А това бяха малцината късметлии, които някак бяха успели да си осигурят място на транспортните кораби. По израженията на лицата им съдеше, че цената да спасят собствената си кожа се бе оказала ужасяващо висока. Можеше да види изписаната в очите им болка от изоставянето на любими хора, приятели и съседи, от това, че са позволили други да умрат, за да оцелеят те. Кларк приклекна до едно момче, на име Кийт, което лежеше кротко на походно легло в дъното на помещението. Усмихна му се и той ѝ помаха леко. Миналата нощ беше попитала Кийт дали майка му и баща му са били с него и той бе поклатил мълчаливо глава. Кларк можеше да разпознае по измъченото му изражение, че е сам на Земята, затова спря да задава въпроси.
Чудеше се какво щеше да му се случи, след като тя спреше да се грижи за него. Счупените му ребра скоро щяха да заздравеят и той щеше да напусне относителното спокойствие и сигурността на болничната колиба. До този момент Октавия се грижеше за децата без родители, но една тийнейджърка не можеше да направи кой знае какво. Кой щеше да го научи да ловува или да разпознава дали водата е достатъчно чиста за пиене? Щеше ли да се страхува през първата си нощ, прекарана под звездите? Кларк отметна потната му коса от челото и потупа лекичко върха на носа му.