— Почини си, приятелче — прошепна тя.
Кийт затвори очи, но Кларк се съмняваше, че ще му се удаде възможност да поспи.
Като го гледаше толкова мъничък и самотен, Кларк беше благодарна за хората, които познаваше на Земята. Сред новопристигналите имаше доста познати лица — например доктор Лахири, както и няколко души от жилищния ѝ коридор. Дори Глас. Макар двете момичета така и да не се бяха сприятелили, Глас и Кларк се бяха познавали през целия си живот. Имаше нещо успокояващо в това да види лице, което е гледала цяла вечност — да знае, че Глас е донесла със себе си много спомени от умиращия кораб, сходни с тези на Кларк. Сякаш така не ѝ се налагаше да помни всичко сама — имаше с кого да сподели бремето.
Макар крайниците ѝ да бяха натежали от изтощение и притеснение, Кларк се насили да продължи към следващия пациент. Беше доктор Лахири, чието рамо все още му причиняваше обезпокоителна болка.
Той повдигна глава от болничното легло. Обикновено съвършено поддържаната му сива коса беше мазна и разрошена, което беше дори по-обезпокоително от раната на рамото му.
— Здравей, Кларк — поздрави я вяло той.
— Привет, доктор Лахири. Как е главата ви?
— По-добре. Замайването попремина и в момента не те виждам двойна.
Кларк се усмихна.
— Е, значи, бележи подобрение. Честно казано, обаче ми се иска да имаше още една Кларк.
Доктор Лахири се вгледа внимателно в нея.
— Вършиш прекрасна работа, Кларк. Надявам се, че го осъзнаваш. Родителите ти много биха се гордели с теб.
Сърцето на Кларк се сви — не беше сигурна дали от тъга, или от признателност. В продължение на няколко славни дни беше абсолютно убедена, че отново ще види родителите си — беше прекарала дълги часове във фантазии за нещата, които щеше да им разкаже, разтоварвайки пред тях всички мисли и истории, които бе скътала, понеже нямаше с кого да ги сподели. Сега обаче шансовете да се натъкне на информацията, от която се нуждаеше, за да ги издири, изглеждаха все по-нищожни и по-нищожни.
— Трябва да ви попитам нещо — рече тихо Кларк, като се озърна, за да се увери, че пазачите не я подслушват. — Онзи ден намерих нещо, което ме убеди, че родителите ми може и да са живи. — Видя как очите на доктор Лахири се разшириха, но не точно от шок или недоверие. Възможно ли беше вече да е знаел? — И мисля, че са на Земята — продължи тя, поемайки си дълбоко дъх. — Знам, че са. Просто трябва да измисля как да ги открия. Знаете ли… Знаете ли нещо? Нещо, каквото и да е, което би могло да ме насочи в правилната посока?
Доктор Лахири въздъхна.
— Кларк, знам, че искаш…
Прекъсна ги някаква суматоха на вратата. Кларк се извърна и забеляза, че вицеканцлерът Роудс е застанал на прага на стаята. През болничните легла премина вълна от шепот, когато пациентите повдигнаха глави и видяха кой е влязъл. Кларк погледна отчаяно доктор Лахири, нетърпелива да довършат разговора си. Той ѝ кимна, сякаш да я увери, че ще поговорят по-късно.
Кларк прекоси помещението към вицеканцлера. Спря пред него с ръце, подпрени на бедрата, и изпълнена със закрилническо чувство към пациентите и лазарета си. Пазачите се разпръснаха в полукръг около Роудс, като блокираха цялата слънчева светлина, прииждаща откъм входа. Стаята притъмня във всеки смисъл на думата. Кларк се изпълни с гняв само при вида на самодоволната физиономия на Роудс. Не беше и предполагала, че някой ден в нея ще бушуват такива силни чувства спрямо когото и да било. Именно Роудс беше наредил на родителите ѝ да проучат ефектите на радиацията чрез експерименти върху хора. Върху деца. Роудс беше човекът, който беше заплашил да убие Кларк, ако не му се подчинят, а после бе отрекъл каквото и да е участие от своя страна в ужасяващите експерименти. Беше осъдил родителите ѝ на смърт. А сега беше дошъл за Белами.
— Вицеканцлер — рече Кларк, без да се старае да прикрие презрението си. — Как мога да ви помогна?
— Това не те засяга, Кларк. Тук сме за Белами Блейк.
Той изблъска рамото ѝ, когато я подмина и се отправи към дъното на стаята. Кларк стисна юмруци и ноктите ѝ се забиха в дланите ѝ. Кръвта ѝ кипеше във вените и се наложи да направи няколко бързи вдишвания, за да се увери, че няма да стори нещо, за което после ще съжалява. Роудс може и да беше покварен мерзавец, но също така беше и опасен. Родителите ѝ го бяха научили по трудния начин.