Глас се опита да не се поддава на мрачните си мисли, но все едно се мъчеше да изтласка сянка. Нищо не можеше да задържи мрака далече от ума ѝ. Би било невъобразима жестокост да загуби Люк броени часове, след като отново се бяха събрали. Не би могла да го преживее пак, не и след случилото се с майка ѝ. Не. Тя се задуши от сподавеното си ридание, но се надигна на пръсти и се огледа. Вече имаше повече светлина. Някои от оцелелите бяха използвали горящите късове от транспортния кораб, за да направят импровизирани факли, но нащърбената мигаща светлина не предлагаше кой знае какво успокоение. Накъдето и да погледнеше, Глас съзираше обезобразени тела и паникьосани лица, изплуващи от сенките.
Сега дърветата бяха по-близо. Можеше да види кората, извитите клони, балдахина от листа. След като бе прекарала целия си живот, втренчена в едно-единствено самотно дърво, сега се слиса при гледката на толкова много, събрани на едно място — беше като да свиеш зад ъгъла и да се озовеш лице в лице с дузина клонинги на най-добрия ти приятел.
Глас насочи поглед към едно особено голямо дърво и ахна. До ствола се беше превило момче с къдрава коса.
Момче в униформа на пазач.
— Люк! — изкрещя Глас и мигом се втурна към него.
Когато се приближи, забеляза, че очите му са затворени. В безсъзнание ли беше, или…
— Люк! — извика отново, преди мисълта да е набрала инерция.
Глас имаше чувството, че крайниците ѝ са едновременно тромави и наелектризирани, подобно на тези на съживен труп. Опита се да тича по-бързо, но земята като че ли я теглеше надолу. Можеше да го разпознае дори от десетина метра разстояние: беше Люк. Очите му бяха затворени, тялото — отпуснато, но дишаше. Беше жив.
Глас падна на колене до него и пребори импулса си да се хвърли отгоре му. Не искаше да го наранява повече.
— Люк — прошепна. — Чуваш ли ме?
Беше блед и над окото му зееше дълбока резка, от която към основата на носа му се стичаше кръв. Глас придърпа ръкава си и го притисна към раната. Люк изстена, но не помръдна. Тя увеличи малко натиска с надеждата да овладее кървенето и сведе поглед, за да огледа щетите по останалата част от тялото му. Лявата китка на Люк беше морава и подута, но с изключение на това, изглеждаше добре. От очите ѝ бликнаха сълзи на облекчение и благодарност и тя ги остави да се стичат по бузите ѝ. След няколко минути отмести ръкава си и отново провери раната. Изглежда, кървенето бе спряло.
Глас положи ръка на гърдите му.
— Люк — пророни нежно. Прокара леко пръсти по ключицата му. — Люк. Аз съм. Събуди се.
Люк се размърда, щом чу гласа ѝ, и Глас нададе измъчен звук — отчасти смях, отчасти ридание. Той изпъшка, клепачите му потрепнаха и се вдигнаха, а после отново се спуснаха.
— Люк, събуди се — повтори Глас и приближи уста към ухото му, точно както правеше някога през онези утрини, когато го грозеше опасността да изпусне регистрацията по време на работа. — Ще закъснееш — рече тя със слаба усмивка.
Очите му пак се отвориха бавно и се втренчиха в нея. Опита се да проговори, но от устните му не излезе никакъв звук. Вместо това ѝ се усмихна в отговор.
— Здрасти — каза Глас и усети как страхът и мъката ѝ се стопяват за миг. — Всичко е наред. Добре си. Тук сме, Люк. Успяхме. Добре дошъл на Земята!
Глава 2
Уелс
— Изглеждаш изтощен — каза Саша и наклони глава, а дългата ѝ черна коса се разпиля по рамото. — Защо не си легнеш?
— Предпочитам да съм тук с теб.
Уелс потисна прозявката си, като я превърна в усмивка. Не беше трудно. Всеки път, когато погледнеше Саша, забелязваше нещо, което го караше да се усмихва. Начинът, по който зелените ѝ очи искряха на трепкащата светлина на лагерния огън. Как струпаните по острите ѝ скули лунички го удивяваха също толкова, колкото нощните съзвездия — нея. В момента беше втренчена в тях, брадичката ѝ беше вирната нагоре, докато бе насочила очарован поглед към небето.
— Не мога да повярвам, че си живял там — рече тихо Саша, преди да сведе очи към тези на Уелс. — Не ти ли липсва? Да бъдеш заобиколен от звезди?
— Тук е дори по-красиво. — Той вдигна ръка, постави пръст на бузата на Саша и после нежно прокара пътечка от една луничка към друга. — Мога да се взирам в лицето ти цяла нощ. Не бих могъл да правя това с Голямата мечка.