— Ще се изненадам, ако изтраеш още пет минути. Едва си държиш очите отворени.
— Денят беше дълъг.
Саша изви вежда и Уелс се усмихна. И двамата знаеха, че леко омаловажава положението. В рамките на последните пет часа бяха изхвърлили Уелс от лагера, задето е помогнал на Саша — бивша затворничка на Стоте — да избяга. Това се случи, преди да попадне на Кларк и Белами, които тъкмо бяха спасили сестрата на Белами, Октавия, и по този начин доказаха, че хората на Саша — земнородните, не са врагът, за който някога ги смятаха. Само последният факт би изисквал доста обяснения за пред останалите обитатели на лагера, повечето от които все още се чувстваха малко неспокойни покрай Саша, но това беше само началото. Белами и Уелс бяха направили потресаващо откритие. Макар Уелс, синът на канцлера, да бе отраснал с привилегии на „Феникс“, докато сиракът Белами се беше борил за оцеляването си на „Уолдън“, всъщност двамата бяха полубратя.
Беше твърде много за осмисляне. Въпреки че Уелс по-скоро се радваше, шокът и объркването му пречеха да възприеме новината в цялата ѝ тежест. Е, както и фактът, че не се беше наспивал от векове. През последните няколко седмици се беше превърнал в действителен лидер на лагера. Не можеше да се каже, че се е стремял да придобие тази власт, но офицерското му обучение в допълнение със силния интерес, който бе проявявал към Земята през целия си живот, му бяха осигурили определен набор от умения. Независимо че се радваше да помогне и че се чувстваше признателен за оказаното от групата доверие, позицията носеше със себе си огромна отговорност.
— Може да дремна за минута — каза той, отпусна лакти на земята и се облегна назад, за да положи глава в скута на Саша.
Въпреки че той и Саша седяха встрани от останалите от групата, които се бяха събрали около лагерния огън, припукването на пламъците не заглушаваше напълно обичайните вечерни препирни. Беше въпрос на време, преди някой да дотича с оплакване, че друг му бил заел походното легло, с молба Уелс да разреши спор относно смените за носене на вода или за да попита какво се предполага да направят с остатъците от днешния лов.
Сгушил глава в нея, Уелс въздъхна, когато Саша прокара пръсти през косата му, и за миг забрави за всичко друго, освен за топлината на кожата ѝ. Забрави за ужасната седмица, която току-що беше преживял, за насилието, на което бяха станали свидетели. Забрави как откри тялото на приятелката си Прия. Забрави, че баща му беше прострелян пред очите му по време на стълкновение с Белами, който отчаяно се мъчеше да се качи на транспортния кораб при сестра си. Забрави за пожара, който унищожи първоначалния им лагер и уби приятелката на Кларк, Талия — трагедия, която разкъса и последните нишки на романса му с Кларк.
Навярно двамата със Саша можеха да прекарат цялата нощ на открито на поляната. Това беше единственият начин да си осигурят някакво усамотение. Той се усмихна на идеята и усети как потъва все по-дълбоко в сън.
— Какво, по дяволите?
Ръката на Саша внезапно застина, а в гласа ѝ прозвуча тревожна нотка.
— Какво става? — попита Уелс и рязко отвори очи. — Всичко наред ли е?
Той се понадигна и огледа набързо поляната. По-голямата част от Стоте все още седяха на групички около огъня, а тихото им мърморене се сливаше в успокояващо жужене. Тогава обаче погледът му попадна върху Кларк и макар че тя се беше свила до Белами, Уелс забеляза, че е фокусирана върху нещо коренно различно. Въпреки че дълбоките му, всепоглъщащи чувства към нея се бяха превърнали в нещо близко до истинско приятелство, той все още можеше да я разчете като таблет. Познаваше всяко нейно изражение: начина, по който свиваше устни, когато се концентрираше върху някоя медицинска процедура, как очите ѝ буквално заблестяваха, щом заговореше за някой от странните си интереси, например биологичната класификация или теоретичната физика. Точно сега веждите ѝ бяха сключени разтревожено — тя беше отметнала глава, изучавайки или изчислявайки нещо в небето. Белами също бе наклонил глава назад, а изражението му се беше вкаменило. Той се извърна и прошепна нещо в ухото на Кларк: интимен жест, който някога би накарал стомаха на Уелс да се сгърчи, но сега го изпълни единствено с опасение.
Уелс погледна нагоре и не забеляза нищо необичайно. Просто звезди. Саша все така се взираше в небето.
— Какво има? — попита той и сложи ръка на гърба ѝ.
— Ето там.
Гласът на Саша се напрегна, когато тя посочи право към нощната шир, високо над лазарета и дърветата, които опасваха поляната. Саша познаваше това небе също толкова добре, колкото Уелс познаваше звездите отблизо. Като земнородна тя се беше взирала в небосвода през целия си живот, докато той бе гледал надолу.