— Знам. Но това не означава, че родителите ми не са били намислили нещо. Може би ще успея да разбера къде са отишли, като постоя тук и използвам същото оборудване като тях.
— Добре — кимна Макс. — Тогава те оставям. Късмет.
Кларк се приближи разтреперана до контролното табло. Вдясно се извисяваше висока кула от оборудване. Кабели и жици във всякакви цветове и размери стърчаха като пипала. Кларк прокара длани по машинарията — прекалено се страхуваше да не натисне нещо по погрешка. Огледа маркировките, комбинациите от думи и цифри, които никога досега не беше виждала: kHz, km, GHZ, µm.
Един превключвател беше достатъчно красноречив. На него пишеше ВКЛЮЧИ/ИЗКЛЮЧИ. Кларк си пое дълбоко въздух и го щракна. Затаи дъх, когато цялата апаратура грейна, сякаш я беше съживила. Проблясваха светлини. Механизмите ѝ сякаш се разбръмчаха и заработиха усилено. Дълбоко от вътрешността ѝ се носеха прищраквания и припуквания. Последва ниско, меко свистене, което изпълни стаята и постепенно стана все по-силно и равномерно. Беше пленително — звукът на живота, който може би се криеше някъде там. Кларк можеше да предположи защо родителите ѝ биха дошли тук. Защото биха искали да го видят със собствените си очи, да доловят необятността на планетата със собствените си уши. Да чуят звука на надеждата.
Забеляза малко чекмедже под командното табло. Отвори го и за своя изненада откри малка книжка. Беше наръчник. Страниците изхрущяха, когато го отвори и прокара пръсти по инструкциите.
Можеше да прекара цялата нощ в радиостаята. Беше изгубила представа за времето, докато натискаше копчетата и внимателно побутваше плъзгачите на милиметър-два в една или друга посока. Всеки път, когато направеше и най-малката корекция, пращенето се променяше, макар съвсем малко. Беше почти недоловимо, но Кларк можеше да го чуе. Беше като едва различимите особености в акцента на фениксийците и уолдънците. И всеки път усещаше нещо, което не вярваше, че някога отново ще почувства — присъствието на родителите си. Двамата бяха слушали същия този звук. Бяха го нагласяли и го бяха проучвали из основи в търсене на признаци на живот отвъд Маунт Уедър. Кларк само трябваше да прекара достатъчно време тук, че да разгадае какво бяха открили — и къде ги беше отвело то.
Когато Белами дойде да провери как е, на Кларк буквално ѝ се виеше свят от вълнение.
— Как вър…
Преди да може да довърши, тя изтича при него и се метна на врата му, което го накара едновременно да се засмее и да изстене, докато я прегръщаше с една ръка.
— Съжалявам — изчерви се тя. — Страхотна лекарка съм, няма що. Добре ли си?
Той се ухили.
— Добре съм. И така, какво толкова чу, че така се развълнува? — попита той и посочи към радиоапаратурата.
— Нищо, просто бял шум — отвърна Кларк с огромна усмивка. — Невероятно е!
Белами сбърчи вежди в преувеличено объркване.
— Хм, знам, че не съм учен или нещо от рода, но какво му е невероятното на това?
Тя го шляпна по здравата ръка.
— Фактът, че изобщо работи, означава, че имам някакъв напредък. Родителите ми смятаха, че някъде там — тя махна неопределено към тавана и света над тях — може да има още хора. Може би този радиоприемник им е подсказал накъде да поемат. Само трябва да разбера какво са открили. Поне е някакво начало!
— Леле — възкликна засиялият Белами. — Това е невероятно, Кларк.
След това обаче усмивката му избледня и по лицето му премина сянка на тревога.
— Какво има?
Той поклати глава.
— Не искам да ти съсипвам настроението — поде извинително той. — И наистина се радвам, че се натъкна на следа. Но това не променя факта колко опасно е навън.
Тя го хвана за ръката и преплете пръсти с неговите.
— Знам. Но това няма да ме спре.
— Тогава ще дойда с теб.
Кларк се усмихна.
— Надявах се да го кажеш. — Тя се надигна на пръсти, за да го целуне.
— Всъщност трябва да тръгнем скоро. Утре. Сега.
Кларк се отдръпна, за да го погледне.
— Какви ги говориш, Белами? Не можем да тръгнем сега. Не и след като целият град се пресели в планината, за да те опази.
— Точно там е работата. Не биваше да го правят. Не си струва никое общество да излага оцеляването си на риск заради един-единствен човек, особено ако този човек съм аз.
— Вече го обсъдихме — натърти Кларк и стисна ръката му. — Повече от…
— Кларк, моля те, просто ме изслушай — въздъхна той. — Не знам как да го обясня. Просто… не много хора са ме обичали през живота ми. И всеки път, когато някой го е било грижа за мен, този човек е бил нараняван. Майка ми, Лили, Октавия…