Гласът му заглъхна.
Сърцето на Кларк се късаше за малкото момче, за което никой не се беше грижил, на което му се бе наложило да порасне твърде бързо.
— Мислиш ли, че ако са знаели предварително какво ще се случи, това би променило любовта им към теб? — попита Кларк и задържа погледа му.
— Просто… Просто мразя да съм причината, поради която хората страдат. Ако се случи нещо с теб, никога няма да си го простя. — Той прокара пръст по бузата ѝ и я дари с тъжна усмивка. — Аз не съм като теб. Не мога да зашия раните ти.
— Сериозно ли говориш? Когато дойдох тук, бях толкова объркана и нещастна заради всичко, което се беше случило с родителите ми, Уелс, Лили… а после и с Талия. Бях съсипана и ти отново ме изправи на крака.
— Не беше съсипана — възрази Белами с глас, нежен като милувка. — Ти беше най-силното и красиво момиче, която някога съм виждал. Все още не проумявам с какво съм заслужил този късмет да бъда с теб.
— Какво трябва да направя, за да те убедя, че аз съм късметлийката? — Тя го целуна, този път по-силно от преди, като остави на устните си да предадат всичко, за което не ѝ достигаха думите.
Белами се откъсна от нея, а после постави ръка на кръста ѝ и се ухили.
— Мисля, че си на прав път. Макар че още мъничко убеждаване няма да навреди.
Той я притегли към себе си, а после отстъпи назад и се озова притиснат до стената, смеейки се, щом тя го сграбчи за тениската и го придърпа на пода.
Глава 19
Уелс
Уелс не беше мигнал цяла нощ. Беше се въртял и мятал с часове върху твърдия матрак. Не беше чак толкова лошо като за подземен бункер и определено биеше спането на земята в лагера, но умът му не спираше да работи и той усещаше всяка издутина и гънка под себе си. Две разстройващи картини се боричкаха за надмощие в изтощения му мозък — ничия земя в очакване да бъде завладяна от най-ужасяващата мисъл. Първата беше на вкочаненото, изстинало тяло на Белами, изоставено в гората, насред изцапания с кръв мъх. Втората не беше по-обнадеждаваща: десетки земнородни, проснати на тревата и на предните си веранди, много от тях деца, изклани от Роудс и хората му.
По някое време сигурно се беше унесъл, защото, когато отвори очи, главата му лежеше върху корема на Саша и тя прокарваше пръсти през косата му.
— Добре ли си? — попита меко Саша. — Сънуваше кошмар.
— Да… добре съм — каза той, макар че отговорът му не можеше да бъде по-далече от истината.
Уелс не можеше да понесе мисълта да се откаже от своя приятел и брат Белами. По-скоро би умрял, отколкото да го предаде в лапите на човек като Роудс. Същевременно обаче не можеше да се примири с ужасния риск, който земнородните бяха поели, защитавайки Белами. Толкова много пъти Уелс бе наблюдавал лицето на баща си, когато е трябвало да вземе важни решения за проблеми, пред които се беше изправял, и знаеше, че няма лесен избор.
Саша изпусна една дълга въздишка, но не каза нищо. Нямаше нужда. Уелс обичаше факта, че двамата можеха да бъдат на една и съща вълна, без изобщо да се налага да говорят.
— Скоро всичко ще приключи — рече тя, като все още си играеше разсеяно с косата му. — Ще сплашим Роудс и той ще прецени дали Белами си струва цялото усилие. А после нещата ще се върнат към нормалното.
Уелс се поизправи, за да се облегне до Саша на таблата на леглото.
— А какво точно означава „нормалното“ за нас? — попита той с леко смутена усмивка. — Доскоро ти беше пленничка в лагера ни.
Стоте бяла заловили Саша, докато тя бродеше близо до поляната, а Октавия все още я нямаше, и погрешка я бяха взели за един от шпионите на врага.
— Може би това означава, че сме свободни сами да изберем новото нормално. Ти ще останеш тук, ще ни научиш на всички онези безполезни неща, които си усвоил в Космоса, а ние ще ти покажем как да не умреш.
— Хей — престори се на засегнат Уелс. — Доста добре се справяхме със задачата да не умираме и преди да се появиш.
— Добре, господин Голяма работа. В такъв случай може би е време да изравним резултата и ти да станеш мой пленник. — Тя преметна крак през тялото му и застана лице в лице с него, а после притисна длани до гърдите му.
— С удоволствие ще прекарам остатъка от живота си като твой пленник, ако това се изисква от мен.
Тя се усмихна и го удари игриво по рамото.
— Говоря сериозно. Нали ще останеш тук, при нас?
Уелс замълча. Той беше толкова фокусиран в непосредствените предизвикателства — спасяването на Белами, а после и предпазването от Роудс — че изобщо не се беше замислил какво щеше да се случи след това. Не можеше да се върне в лагера. Поне това беше ясно. Не искаше никога повече да вижда Роудс, дори и да му костваше всичко, за чието изграждане се бе трудил толкова здраво. Но можеше ли да остане завинаги със земнородните? Какво щеше да прави? Как щеше да им бъде полезен? Когато обаче очите му срещнаха тези на Саша, той осъзна, че никъде няма да ходи. Искаше нейното лице да бъде първото, което ще вижда всяка сутрин, и последното, което ще зърва всяка нощ, преди да се унесе в сън. В мозъка му нахлуха нови образи, идеи, които никога не му беше хрумвало да осъществи, но му се струваха смислени, докато гледаше Саша. Може би някой ден щяха да си имат собствена колиба в селището на земнородните. При тази мисъл гърдите му се изпълниха със свиреп копнеж, който не бе изпитвал досега. Това беше животът, който желаеше. За това се бореше.