— Сър? — обади се един мъж на входа. — Всички останали се отчетоха. Трябва да е отишла сама.
Макс пребледня и изражението му така посърна, че сякаш прониза сърцето на Уелс със стрела. Водачът на земнородните обаче се овладя също толкова бързо и започна да раздава заповеди — нареди на жена, на име Джейн, да остане начело на Маунт Уедър за времето, в което той ще отиде да търси Саша. После закрачи решително към вратата. Докато прекосяваше столовата, всички обръщаха глави към него, а няколко души скочиха на крака, за да го придружат.
Точно преди да излезе от трапезарията, Макс се обърна към Уелс.
— Ти остани тук — нареди му. — Навън не е безопасно.
Уелс се свлече на една пейка — в момента беше твърде зашеметен. Кларк и Белами се приближиха, но той не вдигна поглед.
— Ще отидем да видим с какво можем да помогнем — каза Кларк.
Уелс кимна и двамата излязоха от помещението.
След малко Уелс вдигна глава и с изненада установи, че е сам в столовата. Изведнъж бездействието му се стори нетърпимо — не можеше да издържи и секунда повече, не и докато Саша беше в опасност. Макс му беше наредил да остане в Маунт Уедър, но беше изключено просто да седи тук и да чака хората на Макс да се върнат. Без значение какво щяха да кажат другите по въпроса — отиваше да я търси.
Уелс се затича по празния коридор. Дочу зад ъгъла гласовете и глъчката на хора, които се въоръжават с лъкове, стрели и копия. Сви по друг коридор и се втурна по стръмното, извито стълбище, преди някой да го е видял.
Няколко минути по-късно пристъпи на слънчевата светлина и запримигва, докато очите му се приспособят. Гората, която го заобикаляше, беше почти неестествено смълчана. Огледа пространството между дърветата, както го беше учила Саша. Не забеляза нищо, с изключение на още шубраци и шума. Продължи възможно най-безшумно към градчето.
То беше зловещо притихнало. От комините не се виеше дим, из дворовете не тичаха деца. Уелс спря, за да се увери, че е безопасно да продължи нататък. От стратегическата си позиция можеше да прецени, че селището изглежда по същия начин, както когато земнородните го бяха напуснали — сякаш просто бяха оставили вещите си и се бяха изпарили.
Беше преполовил склона, когато чу някакъв звук откъм храсталаците вдясно. Замръзна, а сърцето му се заудря бясно в ребрата му. Звукът отново се чу, но този път беше по-силен.
— Помощ — молеше треперлив глас. — Моля ви, има ли някой?
Тялото на Уелс изтръпна от вледеняващ страх, по-лош от всичко, което бе изпитвал и в най-ужасните си кошмари.
Беше Саша.
Уелс се гмурна в шубрака, следвайки гласа ѝ.
— Саша! — извика той. — Аз съм. Идвам!
Чупеше клони и се препъваше в увивни растения и корени, докато си проправяше път през оплетения листак.
Никое от страховитите видения, преследвали го през цялата нощ, не бе успяло да го подготви за чувството, което изпита, когато я намери. Тя лежеше странично на земята, свита и цялата в кръв.
— Не — изстена Уелс и звукът го преряза като нож.
Хвърли се на земята до нея и сграбчи ръката ѝ. На корема имаше огромно тъмночервено петно. Той повдигна ръба на тениската ѝ и видя дълбоката рана там.
— Саша… Тук съм. Вече си в безопасност. Ще те прибера у дома. Чуваш ли ме?
Тя не отговори. Клепачите ѝ потрепваха, когато изгубваше и отново се връщаше в съзнание. Той я повдигна внимателно. Главата ѝ се люшна настрани и подскачаше, докато Уелс тичаше нагоре по хълма право към главния вход на Маунт Уедър.
Движеше се възможно най-бързо, задъхваше се и пренебрегваше острите бодежи в тялото си, както и риска да бъде нападнат от хората на Роудс, които несъмнено продължаваха да бродят из околността. Елате да ме хванете — идеше му да изкрещи. — Елате и се опитайте да ме нараните, за да ви разкъсам на парчета.
Когато измина още няколко метра, чу някой да вика името му. Група земнородни изникнаха от близката гора. Бяха тръгнали да търсят Саша.
— Жива е — каза им Уелс с отчаян и напрегнат глас. — Но трябва бързо да я вкараме вътре.
Земнородните образуваха кръг около него и притичваха отстрани с вдигнати оръжия. Приближиха скалната фасада, която прикриваше масивната входна врата на бункера. Един от тях я отвори със замах и Уелс се втурна вътре.
Макс стоеше от другата страна на вратата. Лицето му се озари от надежда, щом зърна Уелс, но чертите му се сгърчиха веднага щом погледът му попадна на дъщеря му.
— Не — отрони Макс и се подпря на стената за опора. — Не, Саша. — Той се олюля към нея и обгърна лицето ѝ с длани. — Саша, миличка…