— Ще се оправи — рече Уелс. — Трябва само да я отведем при Кларк.
Една от земнородните жени се затича напред, а Макс помогна на Уелс да пренесе Саша надолу по стълбите. Докато прекосяваше коридора със Саша на ръце, имаше чувството, че се движи като насън или че наблюдава сцената отстрани. Светлината и звуците му се струваха толкова далечни, все едно извираха от края на дълъг тунел. Това не можеше да се случва наистина. Трябва да беше някой от кошмарите на Уелс. Само след миг щеше да долови усмивката на Саша, надвесена над него, дългата ѝ коса щеше да го погъделичка и да го събуди, а тя щеше да прошепне: „Добро утро!“ в ухото му.
— Старата болница е точно зад ъгъла — каза Макс, задъхан от тичането.
Свърнаха зад ъгъла, Макс рязко отвори вратата и я задържа, а Уелс нахлу вътре и положи Саша на операционната маса. Макс изтича да включи лампите, а Уелс стискаше ръката ѝ. Беше студена. Той повдигна трескаво клепачите ѝ — през последните няколко седмици беше виждал Кларк да го прави стотици пъти. Очите ѝ бяха обърнати навътре. Дишането ѝ беше плитко и накъсано.
— Саша — промълви Уелс. — Моля те, Саша. Остани с нас. Саша… чуваш ли ме?
Тя му отвърна с леко, вяло кимване и Уелс почувства как нещо в гърдите му се пропуква, заливайки цялото му тяло с облекчение.
— Слава богу.
Макс изтича до тях и стисна другата ѝ ръка.
— Дръж се. Помощта иде. Само се дръж.
— Трябва да я държим в съзнание — каза Уелс и се втренчи във вратата, сякаш очите му имаха силата да призоват Кларк по-бързо. — Продължавай да ѝ говориш.
— Какво се случи? — попита Макс и отметна косата от бледото ѝ, потно лице.
Саша отвори уста да проговори, но не излезе никакъв звук. Макс се надвеси над нея и допря ухо до устните ѝ. Секунда по-късно погледна Уелс.
— Снайперисти — обяви мрачно.
Саша отново се опита да проговори. Този път и двамата успяха да я чуят.
— Бях в склада. Изобщо не ги видях.
Гласът ѝ беше предрезгавял.
Кларк връхлетя в стаята, а русата ѝ коса се вееше след нея. Миг по-късно изтича и Белами. Кларк прекоси разстоянието до леглото на две крачки, протегна ръка към китката на Саша и провери пулса ѝ. Не каза нищо, но Уелс можеше да прочете истината в очите ѝ. Знаеше, че положението е лошо. Кларк повдигна тениската на Саша и оголи дълбоката рана на корема ѝ.
— Била я простреляна — съобщи Кларк. — И е изгубила много кръв.
Макс стисна зъби, но не каза нищо. Кларк се завъртя, започна да отваря чекмеджета и да рови в тях. Извади флакон и спринцовка и бързо я напълни. Инжектира прозрачната течност в ръката на Саша. Уелс отпусна хватката си. Кларк прегледа отблизо корема ѝ. Макс стоеше мълчаливо със сведена глава.
— Вече трябва да ѝ е по-добре — изрече бавно Кларк, щом се обърна към Макс и Уелс.
— Какво следва? — попита Уелс. — Ще извадиш ли куршума? Или е минал през тялото ѝ?
Кларк мълчеше. Взираше се празно в него, а в очите ѝ напираха сълзи.
— Хайде, Кларк — сопна се той. — Какъв е планът? Какво ти трябва, за да я излекуваш?
— Уелс. — Тя заобиколи масата и положи ръка върху неговата. — Загубила е много кръв. Не мога просто да…
Уелс се отърси от ръката на Кларк.
— Тогава намери кръв. Вземи моята. — Той нави ръкава си и постави лакътя си на масата. — Какво чакаш? Отиди да вземеш спринцовка или каквото там ти е нужно.
Кларк затвори очи за миг, а после се обърна към Макс. Когато заговори, гласът ѝ трепереше.
— Без поддържаща живота апаратура Саша няма да издържи повече от няколко минути, ако се опитам да я оперирам. Мисля, че така… така е най-добре. Настанена е удобно и ще можете да прекарате няколко минути заедно, преди…
Макс я зяпна. Всъщност гледаше през нея с широко отворени, невиждащи очи, сякаш мозъкът му беше спрял да подава информация, за да го предпази от разиграващия се пред него ужас. Тогава обаче изражението му се промени и той срещна погледа на Кларк.
— Добре — рече толкова тихо, че Уелс може и да си го беше въобразил.
Надвеси се над Саша, като все още държеше ръката ѝ, и приглади косата ѝ назад.
— Саша… чуваш ли ме? Толкова много те обичам. Повече от всичко.
— Обичам… те — задъха се Саша с все така затворени очи. — Съжалявам.
— Няма за какво да съжаляваш — пречупи се гласът на Макс, когато той се опита да потисне риданието си. — Смелото ми момиче.
— Уелс — повика го дрезгаво Саша.
Той изтича до нея и хвана другата ѝ ръка, сплитайки пръсти с нейните.
— Тук съм. Никъде няма да ходя.
Стояха така, докато минутите излитаха. Кларк се беше оттеглила настрани, в готовност, в случай че Саша се нуждаеше от още обезболяващи. Белами я беше прегърнал изотзад. Уелс бдеше над Саша отдясно, държеше ръката ѝ и отместваше косата от челото ѝ. Макс я беше хванал за другата ръка и се беше привел, за да шепне в ухото ѝ. По бузите му се стичаха сълзи. Дишането на Саша се забави и стана неравномерно. Тялото ѝ гаснеше пред очите им, а те бяха безсилни да го спрат.