Ако Уелс можеше да бръкне в гърдите си и да изтръгне собственото си сърце, за да замени нейното постепенно замиращо, не би се поколебал. Нямаше начин болката да бъде по-силна от тази, която изпитваше в момента. С всяко нейно измъчено поемане на дъх собствените му гърди се стягаха — беше сигурен, че ще припадне. Но не го направи. Остана на мястото си, приковал поглед в Саша, а очите му попиваха всичко — от дългите ѝ трепкащи мигли до луничките, които толкова обичаше. Луничките, които смяташе, че завинаги ще бъдат част от живота му, неизменни като звездите.
Може и да я познаваше едва от няколко седмици, но през това време целият му живот се беше променил. Когато я срещна, беше объркан и уплашен, преструваше се, че контролира положението, но всъщност се чувстваше като измамник. Тя вярваше в него — беше му помогнала да се превърне във водача, който му бе предопределено да бъде, и му даде пример, който да следва — показа му какво наистина означава да бъдеш смел, самоотвержен и благороден.
— Обичам те — прошепна той, целувайки челото ѝ, клепачите ѝ, а накрая и устните ѝ.
Издиша и повече от всичко желаеше да влее дъха си в тялото ѝ. С радост би поел хиляда куршума, ако така щеше да спаси Саша от един-единствен. Ако така щеше да спести на Макс болката. Знаеше, че никога, абсолютно никога няма да прости нито на себе си, нито на хората, които ѝ бяха причинили това.
Саша пусна едно издихание и спря да диша. Кларк се откъсна от Белами и изтича до нея, за да ѝ направи сърдечен масаж, докато Макс и Уелс наблюдаваха случващото се в мълчалива агония. След най-дългите минути в живота на Уелс Кларк допря глава до гърдите на Саша, задържа я там за миг и вдигна поглед. По лицето ѝ се стичаха сълзи.
— Не — изстена Уелс, неспособен да погледне Кларк в очите, неспособен да погледне Макс.
Всичко беше свършило.
Някой — може би Белами — го обгърна с ръка, но Уелс едва усети допира.
Единственото, което чувстваше, бе тежест, която премазва гърдите му и гръдният му кош хлътва навътре. А после всичко стана черно.
Глава 20
Глас
Люк изгаряше от треска. Глас можеше да го разбере само като го погледне. Очите му бяха безжизнени и макар лицето му да бе зачервено, устните му бяха сухи и побелели. Глас се опитваше да си спомни всички неща, които майка ѝ беше правила, когато тя като малка бе болна. Наложи студен компрес на челото на Люк. Отви го, съблече тениската му и остави свежия въздух, влизащ през прозореца, да облъхне отпуснатото му тяло. На всеки няколко часа му помагаше да седне, поднасяше чаша вода към устните му и го подканваше да пие. Нищо обаче не можеше да направи за ужасната рана на крака му.
Копието беше пронизало дълбоко бедрото на Люк. Глас едва не припадна, когато го завлече вътре, положи го на пода и разкъса крачола на панталона му, за да го погледне. През кръвта и мръсотията видя стряскащо бяла кост.
През първия час двамата с Люк се бяха редували в опитите си да спрат кървенето, като пристягаха турникет около горната част на бедрото му, но нищо не помагаше. Глас бе наблюдавала с ужас как Люк пребледнява и дървеният под се покрива с кръвта му.
— Мисля, че трябва да обгоря раната — каза той, полагайки видими усилия да овладее гласа си, макар очите му да се бяха разширили от страх и болка.
— Какво означава това? — попита Глас, щом захвърли настрана една окървавена превръзка и посегна към друго парче плат.
— Ако я подложа на достатъчно силна топлина, кървенето ще спре и ще се предотврати инфекцията. — Той кимна към светещите в камината въглени. — Можеш ли да добавиш още малко дърва, за да се разпали повече?
Глас се втурна към камината, хвърли няколко съчки в тлеещия огън и затаи дъх, докато гледаше как започват да горят.
— Сега вземи онова метално нещо — нареди ѝ Люк и посочи към дългата тънка маша, която се търкаляше около огнището и която бяха намерили облегната на камината през първата им нощ тук. — Ако го пъхнеш директно в пламъка, ще се нагрее достатъчно, че да свърши работа.
Глас не каза нищо, но наблюдаваше с нарастващ ужас как металът се нажежава до червено.
— Сигурен ли си? — попита колебливо тя.