Люк кимна.
— Донеси го тук. Само внимавай да не се изгориш. — Глас се приближи и бавно коленичи до Люк. Той си пое дълбоко дъх. — А сега, когато преброя до три, трябва да го притиснеш към раната.
Глас се разтрепери, а стаята внезапно се завъртя около нея.
— Не мога, Люк. Съжалявам.
Той потръпна, когато го заля нова вълна от болка.
— Всичко е наред. Дай ми го.
— Господи — промълви Глас, щом връчи на Люк все така нажеженото парче метал и стисна другата му ръка; някак кожата му беше едновременно студена и потна.
— Не гледай — каза той и стисна зъби.
Секунда по-късно изкрещя и противно цвърчене, придружено от миризмата на изгоряла плът, изпълни ушите на Глас. От челото на Люк се лееше пот, а викът му сякаш се проточи безкрайно, но той не спря. С последно изръмжаване запрати желязото настрана, където то изтрака на пода и се плъзна надалече.
За известно време изглеждаше, че драстичната мярка е проработила. Раната спря да кърви и Люк успя да си спечели няколко часа почивка. На следващата сутрин обаче треската се възобнови. Сега целият му крак беше горещ, червен и подут. Инфекцията се разпространяваше. Люк от време на време се събуждаше за миг, потръпваше от болка и после отново изпадаше в безсъзнание. Единствената им надежда беше да се доберат до лагера и да намерят Кларк, но шансовете това да се случи бяха по-нищожни от това Люк някак чудодейно да оздравее. Той не можеше да стои изправен, камо ли да върви в продължение на два дни. А земнородните все още бродеха някъде там и ги наблюдаваха. Глас долавяше присъствието им така осезаемо, както усещаше и топлината, излъчвана от кожата на Люк.
Глас никога преди не се беше чувствала толкова сама, дори и през дългите месеци на затварянето си. Тогава поне виждаше съкилийничката си или пазачите и някой ѝ носеше храна. Тук обаче, докато Люк беше в безсъзнание и над главата ѝ бе надвиснала постоянната заплаха от ново нападение, Глас беше едновременно изолирана и ужасена. Нямаше кого да повика на помощ. С едно око наблюдаваше Люк, а с друго — гората, която обграждаше къщата. Толкова силно се напрягаше да слуша, да долови и най-лекото изпращяване на клонка — всичко, което би я предупредило, че земнородните са се върнали, че главата я болеше.
Глас стоеше до входната врата и неспокойно изучаваше листата за признаци на нещо необичайно. Хладният горски въздух облъхна лицето ѝ и я подразни със спомена за всичко, на което двамата с Люк се бяха наслаждавали заедно — дърветата, лунната светлина, отразена във водата, цялата тази красота, която щеше да изгуби всякакъв смисъл, ако Люк ѝ бъдеше отнет. Той се размърда на импровизираното легло на пода зад нея. Глас прекоси стаята на бегом, хвана ръката му и погали пламналото му чело.
— Люк? Чуваш ли ме, Люк?
Клепачите му потрепнаха, но не се отвориха. Той размърда устни, ала от тях не излезе никакъв звук. Глас стисна ръката му и се приведе, за да прошепне в ухото му.
— Всичко ще се оправи. Ти ще се оправиш. Ще измисля нещо.
— Закъснявам за патрула — отрони той и се замята наляво-надясно, сякаш се мъчеше да стане от леглото.
— Не, не закъсняваш, всичко е наред — положи длан на рамото му Глас. Да не би да си мислеше, че се намира на кораба? — Няма за какво да се притесняваш.
Люк едва успя да кимне, преди отново да затвори очи. Заспа за секунди. Хватката му около китката на Глас се отпусна и тя нежно постави ръката му на леглото. Прегледа крака му. Червенината се беше разпространила чак до коляното му и нагоре по хълбока. Глас не знаеше много по въпроса, но разполагаше с достатъчно здрав разум, за да съобрази, че ако не намереше помощ, Люк щеше да умре. Трябваше да тръгват. Сега.
Глас седна на дървената кухненска маса и се опита да прочисти главата си, да изтласка страха, който разяждаше вътрешностите ѝ от дни. Страхът нямаше да ги измъкне от тук. Налагаше се да мисли. Трябваше да се върнат в лагера. Това беше единственият ѝ шанс да осигури на Люк помощта, от която той се нуждаеше. Но Глас трябваше да измисли как да пренесе Люк, който едва ходеше дори с нейната подкрепа, и същевременно да се изплъзне на земнородните. Изведнъж обходът в Космоса ѝ се стори проста задача в сравнение с настоящата. Как изобщо биха могли да се придвижат достатъчно бързо, че да избягат, при положение че Люк беше в такова състояние?
Глас огледа къщата в търсене на вдъхновение. Парализиращата хватка на страха постепенно се разхлаби и умът ѝ заработи на пълни обороти. Да, ако успееше да го отведе до реката… би могло да се получи… но как щеше да го премести? Очите ѝ попаднаха на странно съоръжение, на което двамата с Люк се бяха чудили, когато пристигнаха тук. Беше подпряно на стената в ъгъла зад една метла и други древни на вид принадлежности за почистване. Глас прекоси помещението, изрови го и го постави на пода. Беше високо колкото нея и се състоеше от дълги дървени летви. Почти наподобяваше издължена дъска, само дето летвите в единия край се извиваха навътре. За тях беше завързано въже.