Уелс проследи накъде сочи пръстът ѝ и я видя: стремителна ярка светлина, която се движеше по дъговидна траектория към Земята. Към тях. Непосредствено след нея хвърчеше още една, а после се появиха други две. Взети заедно, изглеждаха като звездопад, който се сипеше над кротката им седянка около огъня.
Уелс издиша рязко, а цялото му тяло се вкочани.
— Транспортните кораби — изрече тихо. — Спускат се. Всичките.
Усети как тялото на Саша се изопва до неговото. Обгърна раменете ѝ с ръце и я придърпа по-близо — за миг наблюдаваха мълчаливо как корабите се приземяват, а дишането им се учести.
— Мислиш ли… мислиш ли, че баща ти е на някой от тях? — попита Саша, като очевидно се опитваше да звучи по-обнадеждена, отколкото се чувстваше.
Макар земнородните да се бяха примирили с перспективата да делят планетата със стотина малолетни престъпници в изгнание, Уелс се опасяваше, че да се изправят пред цялото останало население на Колонията е коренно различен въпрос.
Уелс замълча, като надежда и страх се бореха за надмощие в бездруго претоварения му мозък. Не беше изключено раната на баща му да не е била чак толкова сериозна, колкото изглеждаше, и той да се е възстановил напълно и да пътува към Земята. От друга страна обаче, не беше изключено и животът му все още да виси на косъм в медицинския център — или по-лошо, канцлерът вече да се носи сред звездите, изстинал и замлъкнал завинаги. Какво щеше да прави Уелс, ако баща му не слезеше от някой от товарните кораби? Как можеше да продължи напред, ако знаеше, че никога няма да заслужи канцлерската му прошка за ужасните престъпления, които бе извършил в Колонията?
Уелс откъсна очи и се извърна, за да огледа местността около огъня. Кларк се беше обърнала, за да го погледне, и очите им се срещнаха — Уелс се изпълни с внезапен прилив на благодарност. Нямаше нужда да разменят и дума. Тя разбираше смесицата от облекчение и ужас, която изпитваше той. Знаеше колко много може да спечели или изгуби, когато тези врати се отворят.
— Той много ще се гордее с теб — стисна ръката му Саша.
Въпреки притеснението си Уелс долови, че лицето му омеква в усмивка. Саша също го разбираше. Въпреки че никога не беше срещала бащата на Уелс, макар никога да не беше ставала свидетелка на сложните им отношения, тя също знаеше какво е да израснеш с родител, който е отговорен за добруването на цяла общност. Или в случая на Уелс, родител, отговорен за всички известни оцелели от човешката раса. Бащата на Саша беше лидер на земнородните, също както бащата на Уелс беше водач на Колонията. Тя беше наясно какво означава да носиш бремето на този дълг. Саша разбираше, че да бъдеш лидер е колкото чест, толкова и саможертва.
Уелс огледа мършавите изтощени лица на близо стоте тийнейджъри около огъня, които бяха преживели първите няколко травмиращи седмици на Земята. Обикновено гледката го изпълваше с различни степени на тревога, понеже го разяждаха мисли за хранителни запаси и други бързо намаляващи провизии, но този път изпита само облекчение. Облекчение и гордост. Бяха успели. Напук на неблагоприятните изгледи, те бяха оцелели и сега помощта се задаваше. Дори ако баща му не беше на някой от товарните кораби, те със сигурност щяха да пренасят огромни количества припаси, инструменти, лекарства — всичко, от което се нуждаеха, за да изкарат предстоящата зима и месеците след нея.
Нямаше търпение да види израженията на новопристигналите, щом видеха колко много бяха постигнали Стоте. Със сигурност бяха допуснали някои грешки по пътя и бяха претърпели разтърсващи загуби — Ашър и Прия, за малко и Октавия — но бяха отбелязали и триумфи.
Уелс извъртя глава и видя, че Саша се е втренчила разтревожено в него. Той се ухили и преди тя да има време да реагира, зарови пръсти в лъскавата ѝ коса и поднесе устните си към нейните. Отначало Саша изглеждаше изненадана, но не след дълго се отпусна в обятията му и отвърна на целувката му. Той допря чело в нейното, за да си събере мислите, а после се изправи. Време беше да съобщи на другите.
Стрелна Кларк с поглед, с който мълчаливо я молеше за нейното съгласие. Тя стисна устни и за кратко се извърна към Белами, преди да срещне очите на Уелс и да кимне.
Уелс прочисти гърло и привлече вниманието на няколко души, но не на мнозина.
— Всички ли ме чуват? — попита той и повиши глас, за да надвика глъчката от разговорите и припукването на пламъците.
На няколко метра встрани Греъм размени подигравателни усмивки с един от аркадийските си приятели. Когато кацнаха на Земята, именно той поде нападките срещу Уелс и се опита да убеди останалите, че синът на канцлера е бил изпратен като шпионин. Въпреки че с времето повечето от Стоте бяха станали лоялни на Уелс, Греъм не бе изгубил цялата си сила — все още значителна част от лагера се бояха от него повече, отколкото се доверяваха на Уелс.