Не последва друг звук освен вятъра и устременото течение на реката. Дебнеха я да излезе. Нима през цялото време са били отвън в очакване да се покаже, за да могат да я уцелят с лекота?
Бяха я приклещили. Нямаше къде да отиде или какво да стори, а само да се надява, че те ще се уморят да чакат и ще нахлуят през вратата или прозорците. Умът ѝ препускаше в търсене на някакъв път за бягство.
Дори ако успееше да ги заблуди за достатъчно дълго време, за да могат двамата с Люк да се измъкнат от къщата, без да ги надупчат със стрели, после какво?
Тя пробяга панически с поглед из стаята в отчаяно търсене на средство — каквото и да е — което би могла да използва, за да разсее земнородните, да спечели малко време за себе си и Люк. Нищо. Тъкмо се канеше да изкрещи от безсилие, когато осъзна, че разполага с нещо подръка. Беше го стискала толкова силно, че почти го бе забравила. Глас отпусна пръсти — събрани в дланта ѝ лежаха кибритените клечки, които бе грабнала на път към вратата.
В ума ѝ се заформи отчаян, безумен план. Ако не можеше да надбяга земнородните по склона към реката, то трябваше да намери начин за бягство, който не изискваше тичане. Захвана се за работа преди още да е успяла да го обмисли добре.
Глас пропълзя по пода и се настани под прозореца до входната врата. Уви ивица от разкъсаната покривка около единия край на парче дърво за горене и драсна клечка кибрит. Запали чаршафа и няколко секунди по късно държеше пламтяща факла.
Когато пламъкът мигаше и се разрастваше, Глас си пое дълбоко дъх и започна обратно броене. Три, две, едно… Скочи на крака, хвърли светкавичен поглед през отворения прозорец и се прицели в купчината сухи съчки, която Люк беше натрупал отвън до къщата, преди да го ранят.
Тя се хвърли обратно на пода и зачака. Настана тишина и за един болезнен миг реши, че планът ѝ се е провалил. Тогава го чу: рязко изпукване, последвано от мекото свистене на разгаряща се купчина дърва. Къщата засия, когато пламъците обхванаха шубрака и се разпростряха към гората — точно както се беше надявала.
Глас се обърна към Люк. Не беше помръднал. Лежеше почти в безсъзнание до камината и дишаше плитко, а веждите му потрепваха. Ако Люк умреше, Глас също щеше да загине. Знаеше това толкова ясно, колкото знаеше и собственото си име.
Звукът от разгарянето на пламъците се усилваше и след няколко минути въздухът в къщата се промени. Глас се наруга, щом осъзна каква глупост беше сътворила — къщата може и да беше изградена от камък, но той нямаше да попречи на пушека да ги задуши, ако пожарът обхванеше цялата местност. През отворения прозорец вече се носеше малко дим, който се виждаше на фона на трепкащата светлина на огъня.
Глас се примъкна до вратата и се подготви за бързо бягство. Когато пушекът започна да изпълва стаята, тя дръпна одеялото от Люк и го напои с последните остатъци от водата им. Отвън ехтяха гласове — Глас можеше да чуе как си викат през поляната.
Тя коленичи до Люк и придърпа мокрото одеяло над главите им. Въздухът все повече се затопляше и Глас видя изпод ръба на одеялото как по стъклата на прозорците играят оранжеви отблясъци. Сега гласовете отвън се смееха и ликуваха. Нека си въобразяват, че са победили. Нека си мислят, че двамата с Люк вече са мъртви. Вероятно щяха да бъдат твърде шокирани, за да ги преследват, когато тя и Люк се впуснеха в бягство.
Люк се размърда върху шейната, а от устните му се откъсна нисък стон.
— Съжалявам — каза тя. — Трябваше да потърся помощ по-рано. Не биваше да оставаме тук толкова дълго.
Въздухът вече вреше — беше толкова горещ, че Глас почти усещаше как кожата ѝ се топи и отлепва. Димът нахлуваше през прозореца на тлъсти кълбета и затрудняваше зрението и дишането. Двамата се свиха на кълбо под одеялото, като Глас се мъчеше да прецени колко дълго могат да оцелеят, преди да е станало прекалено късно. Изчакаха ли твърде дълго, пламъците щяха да обградят цялата къща и да отрежат всеки път за бягство. Останеха ли насред дима, щяха да се задушат. Глас, чиито очи смъдяха, се отгласна от пода и се затича към вратата. Сега или никога.
Отвори рязко вратата и надзърна навън. Нощта се беше спуснала, а бушуващият пожар завихряше сенките и хвърляше оранжеви отблясъци и черни силуети по поляната и дърветата.
Глас сграбчи въжето на шейната, прегърбена под одеялото, и се втурна през вратата. Тя задържа дъха си, докато прекрачваше прага на горещата като пещ къща и излизаше на хладния нощен въздух.
Люк простена, щом го задърпа по неравната земя и надолу по склона, който водеше към реката. В продължение на няколко дълги секунди тичане я придружаваше единствено припукването на огъня зад гърба ѝ.