Когато се добра до лодката и се зае да я избута във водата, Глас дочу първите крясъци. Светлината и пушекът от пожара не бяха успели да прикрият напълно бягството им.
— Люк — рече тя, като го изправи. — Трябва да ми помогнеш. Само за секунда.
Очите му потрепнаха и се отвориха — Глас усети как мускулите му се напрягат и се готвят да се раздвижат. Опря се на здравия си крак и тя се промуши под ръката му. Двамата поеха тромаво напред и когато Люк едва не рухна в лодката, Глас се опита да омекоти падането му. Метна шейната след него и забута плавателния съд по наклона към водата.
Наоколо летяха стрели и се забиваха с плисък точно пред нея. Вече можеше да дочуе топуркането на крака, които тичаха надолу по хълма към тях двамата, когато се хвърли с всички сили към лодката и я изтласка по течението.
Глас скочи в последната секунда и едва не изпусна лодката, щом водата я улови и я понесе надолу по течението.
Отметна глава настрани и видя сенките, които се очертаваха на фона на горящата къща, да се спускат по хълма към тях. Още стрели отскочиха от корпуса на металната лодка и Глас залегна до Люк.
Буйната река пое контрола над лодката и тогава набраха повече скорост. Глас подаде глава и успя да зърне фигурите, които тичаха по протежение на брега и се очертаваха на фона на огъня и лунната светлина. Никак не ѝ приличаха на човешки.
Задържа главата си приведена, докато реката ги завличаше навътре — лодката описа дъга и една последна стрела изсвистя покрай корпуса ѝ. След няколко напрегнати мига, през които бе затаила дъх, Глас се надигна, хвана греблото, потопи го във водата и се опита да подкара лодката по-бързо дори и от течението. Когато най-сетне ѝ се стори, че бяха оставили земнородните зад гърба си, Глас понечи да използва греблото, за да насочи лодката обратно към брега, но не успя да постигне достатъчно сцепление. Сърцето ѝ биеше бясно, а лодката продължаваше да се движи бързо надолу по реката. Нямаше представа дали се движат в правилната посока. Налагаше се да използва компаса на Люк. Ако е бил прав за вървенето на север от лагера, значи трябваше да поемат на юг.
След почти половин час коритото на реката най-накрая се стесни дотолкова, че гъстите шубраци да забавят устрема им. В някакъв момент Глас скочи в ледената вода и успя да избута лодката към брега. Извади компаса от раницата си и го постави на земята, както Люк ѝ беше показвал. Слава богу — движеха се на юг. Или поне на югоизток. Глас се надяваше, че няма да им е твърде трудно да нацелят правия път. И ако действително можеше да се придвижва заедно с Люк…
— Още един път, Люк — каза тя. — Единственото, което искам от теб, е да станеш още веднъж и да повървиш с мен.
Той изпъшка, но когато Глас го издърпа от вътрешността на лодката и му помогна да се задържи прав, ѝ оказа съдействие. Закрачи несигурно през плитката вода, докато накрая не се свлече на брега.
Освободена от тежестта им, лодката се понесе по-леко по повърхността на водата и силното течение я завлече в нощта. Глас намести бързо и безшумно Люк върху шейната и пак хвана въжето.
Дръж се, Люк, мислеше си тя, щом задърпа шейната с всички сили и се впусна в бяг.
Когато навлязоха надълбоко в гората, шумът на реката заглъхна, но Глас прекалено много се страхуваше, че да спре и да погледне назад. Трябваше да продължи да се движи. Трябваше да намери помощ за Люк, дори това да беше последното, което щеше да направи.
Глава 21
Уелс
Вината беше изцяло негова. Само негова.
Уелс заби силно юмрука си в скалата. По кокалчетата му изби кръв, но той не изпита никаква физическа болка. Усещаше единствено тежестта на собствените си глупави, егоистични грешки, които все повече се трупаха и всеки миг заплашваха да рухнат и да го смачкат.
Не беше предполагал, че някога ще се почувства по-ужасно от онзи път, когато арестуваха Кларк или когато майка му почина. Но сега Уелс беше стигнал дъното. Той се завъртя из малката стая в търсене на нещо друго, което да ритне или удари. Натъкна се само на тясното си легло. Леглото, в което Саша беше спала едва допреди няколко часа. А сега беше мъртва.
Уелс се стовари по гръб на матрака. Болката в гърдите му беше толкова силна и плътна, че сякаш можеше да я грабне и задържи в ръка. Скри лицето си в длани. Искаше само да блокира светлината, да изключи мозъка си и да изтласка надалече всеки и всичко. Искаше пустота. Искаше да се понесе в дълбоката и безкрайна тишина на Космоса. Ако се намираше на кораба, нямаше да се поколебае да отвори някой въздушен шлюз и да се метне в бездната.