Щеше да сложи край на всичко, ако можеше. Щеше да излезе от уравнението, ако смяташе, че с това ще помогне на останалите. Но той би се срамувал твърде много да остави всичко след себе си, без да оправи бъркотията, която е предизвикал. Беше ли възможно обаче нещата да се оправят? Нямаше как да се изгладят отношенията между земнородните и Роудс. Не можеше да върне Саша обратно към живота. Нямаше лек за разбитото сърце на Макс.
Само ако се беше спрял, преди да отприщи всичко това. Ако не беше ускорил изтичането на кислород през въздушния шлюз, нямаше да се налага транспортните кораби да излетят толкова внезапно. Щяха да разполагат с повече време за подготовка и навярно да изпратят повече хора на Земята. Вместо това всички, които не се бяха преборили за място на борда, умираха горе, докато кислородът им привършваше.
Ако не беше инсценирал мнимо нападение, за да измъкне Белами от затвора, може би Роудс и останалите нямаше да се страхуват толкова от враждебната фракция земнородни. Може би нямаше да прибегнат толкова бързо до насилието, което бе убило Саша. А ако преди всичко изобщо не беше замесвал Саша, може би тя щеше да има дълъг, мирен живот без него.
Уелс имаше чувството, че ще се задуши под натиска на всички тези мисли. Дишаше на пресекулки и заради паниката беше плувнал в студена пот. Нямаше къде да отиде, нямаше какво да стори, нямаше нищо смислено за казване. Беше в капан.
Точно когато обмисляше да се втурне към вратата и да избяга от Маунт Уедър, дочу познат глас да изрича името му. Отвори очи и видя Кларк, чийто силует се очертаваше на фона на светлината в коридора.
— Може ли да вляза? — попита тя.
Уелс се надигна рязко, а после се примъкна назад и се облегна на стената, заровил лице в дланите си. Кларк се настани на леглото до него. Двамата поседяха мълчаливо няколко минути.
— Уелс, ще ми се да имаше какво да кажа — изрече накрая Кларк.
— Няма какво — отвърна глухо той.
Тя положи ръка върху неговата. Уелс трепна и Кларк като че щеше да се отдръпне, но в крайна сметка стисна по-силно ръката му.
— Знам. И аз съм изгубила много хора. Наясно съм, че думите не променят нищо.
Уелс не я погледна в очите, но се радваше, че Кларк е достатъчно съобразителна да не му бръщолеви как Саша се намирала на по-добро място. Беше се наслушал на такива приказки, когато майка му бе починала. Тогава поне част от него успя да им повярва. Беше си представял майка си на Земята, как духът ѝ се завръща в истинския дом на човечеството, вместо да бъде осъден да прекара вечността сред студените, безчувствени звезди. Това обаче беше различно. Саша вече си беше у дома. Сега се намираше в нищото, изхвърлена без време от света, който бе обичала.
— Толкова съжалявам, Уелс — прошепна Кларк. — Саша беше невероятна. Беше толкова умна и силна… и благородна. Също като теб. Двамата създадохте вдъхновяващ екип.
— Благороден? — Думата остави горчив вкус в устата на Уелс. — Кларк, аз съм убиец.
— Убиец? Не, Уелс. Случилото се със Саша не беше по твоя вина. Знаеш го, нали?
— Беше изцяло по моя вина. Сто процента.
Уелс се надигна от леглото и започна да обикаля из стаята като затворник, отброяващ часовете до екзекуцията си.
— Какви ги говориш? — наблюдаваше го Кларк с натежали от объркване и тревога очи.
— Аз съм причината всичко това да се случи. Аз съм егоистичното копеле, което сее разрушение, където и да отиде. Всички там горе — насочи пръст към небето — в момента щяха да са живи, ако не бях аз.
Кларк стана от леглото и направи няколко колебливи крачки към него.
— Изтощен си, Уелс. Мисля, че трябва да си полегнеш за няколко минути. Ще се почувстваш по-добре, след като си починеш.
Тя не грешеше. Беше изтощен, но умората не се дължеше изцяло на напрежението да гледа как момичето, което обича, умира пред очите му. В действителност онова, което изцеждаше и последните остатъци от силата му, беше усилието да държи в себе си ужасяващата си тайна. Уелс отново се свлече на леглото. Кларк го последва и го обгърна с ръце.
Нямаше какво повече да губи. Вече се презираше. Какво значение имаше, ако накараше всички останали също да го презират?
— Има нещо, което не съм ти споделял, Кларк.
Цялото ѝ тяло се напрегна, но тя запази мълчание и го изчака да продължи.
— Аз счупих въздушния шлюз на „Феникс“.
— Какво?
Отказваше да я погледне, но долавяше объркването и неверието в гласа ѝ.