— Вече беше развален, но аз утежних положението. Ето защо кислородът изтичаше по-бързо. За да те изпратят на Земята преди осемнайсетия ти рожден ден. Щяха да те убият, Кларк. А аз не можех да го допусна. Не и след всичко, което ти бях причинил. Нали те затвориха точно заради мен.
Кларк все така мълчеше, затова Уелс продължи нататък — странна вледеняваща комбинация от облекчение и ужас се разливаше по крайниците му, докато изговаряше думите, които толкова се беше боял да изрече на глас.
— Заради мен се наложи да изоставят кораба толкова бързо, аз съм причината толкова много души да останат в капан там, да се задушават. Аз им го причиних.
Кларк все още не беше казала нито дума, затова Уелс най-накрая се насили да я погледне, като се подготви за ужасеното ѝ, изпълнено с ненавист изражение. Тя обаче изглеждаше просто тъжна и уплашена — широко отворените ѝ очи я правеха да изглежда по-малка и толкова уязвима.
— Направил си го… за мен?
Уелс кимна бавно.
— Трябваше. Подслушах един разговор между баща ми и Роудс, така че знаех какъв е планът. Или щяха да те убият, или да те изпратят на Земята, а аз определено не можех да позволя да се стигне до първия вариант.
За негова изненада, когато тя проговори, в гласа ѝ не се усещаше озлобление. Само тъга.
— Никога не бих поискала от теб да сториш нещо подобно. По-скоро бих умряла, отколкото да застраша толкова много животи.
— Знам. — Той отпусна глава в дланите си, а бузите му горяха от срам. — Беше налудничаво и егоистично. Бях наясно, че няма да мога да живея със себе си, ако ти загинеш, но в момента не мога да живея със себе си, така или иначе. — Той се изсмя кратко и горчиво. — Разбира се, сега осъзнавам, че правилната постъпка е била да се самоубия. Ако се бях хвърлил през онзи въздушен шлюз, щях да спестя на всички много болка и страдание.
— Не говори така, Уелс. — Кларк се отдръпна назад, за да го погледне в лицето, и се взираше разтревожено в него. — Да, допуснал си грешка… голяма. Но тя не обезсилва всичките ти невероятни постъпки. Помисли за всички хора, които си спасил. Ако не беше повредил въздушния шлюз, щяха да ни екзекутират до един, вместо да ни изпратят на Земята. Не само мен. Моли, Октавия, Ерик. Нещо повече — ти си причината всички да оцелеем, след като се озовахме тук.
— Не мисля. Ти си тази, която спаси живота на всички ни. Аз просто насякох малко дърва.
— Ти превърна една дива, опасна планета в наш дом. Ти ни накара да прозрем потенциала си, какво бихме могли да постигнем, ако си сътрудничим. Ти ни вдъхнови, Уелс. Ти изкарваш наяве най-доброто у хората.
Точно това обичаше в Саша — начина, по който го стимулираше да бъде по-добър човек, по-добър водач. Беше я провалил — Кларк не можеше да стори нищичко, за да го убеди в противното — но това не значеше, че трябва да спре да се опитва. Дължеше ѝ много повече.
— Аз… просто не знам какво да правя — рече тихо той.
— Можеш да започнеш с това да си простиш. Поне малко.
Уелс нямаше представа как изобщо да го постигне. Беше прекарал целия си живот на правилното място в правилното време, вършейки онова, което му се казваше, онова, което се очакваше от него. Винаги беше постъпвал праведно и беше вземал верните решения, независимо от собствените си чувства. Ала точно в най-решителния момент се беше отклонил от правия път и беше причинил страдание на хиляди души. Това беше непростимо.
Кларк го познаваше толкова добре. Сякаш беше изрекъл всичките си мисли на глас.
— Знам по-добре от всеки, че не обичаш да показваш емоциите си, Уелс. Но понякога е необходимо. Трябва да събереш всички тези чувства и да ги използваш. Бъди човек. Това ще те направи дори по-добър лидер.
Уелс хвана ръката на Кларк и я стисна здраво. Преди да успее да ѝ отговори, в коридора отекна глъчка. И двамата скочиха на крака и прекосиха припряно стаята, за да последват непрестанния поток от хора надолу към Заседателната зала.
Макс стоеше начело на просторно помещение, наподобяващо пещера, което се беше превърнало в техен команден център. Лицето му изглеждаше опустошено, измършавялото му тяло се бе прегърбило. Пламъкът в очите му беше угаснал.
— Имаме посетители — обяви той, като махна към някого отвъд полезрението им. Когато заговори, стотици глави се заозъртаха, за да видят кой беше влязъл в бункера. — Не се тревожете, никой от тях не е въоръжен. Претърсихме ги.
Уелс и Кларк изпуснаха шумни въздишки от облекчение, щом разпознаха близо дузината или повече членове на Стоте, които се точеха един подир друг в залата. Ерик и Феликс водеха групата.