— Роудс ли ви изпрати? — попита Макс.
Всички присъстващи затаиха дъх в очакване на отговора им.
— Не — поклати глава Ерик, а гласът му както винаги звучеше уверен и спокоен. — Дойдохме, за да се присъединим към редиците ви. Вече не искаме да имаме нищо общо с Роудс или другите колонисти.
Макс ги изгледа изпитателно — натрупаният през годините опит очевидно беше усъвършенствал способността му да преценява характера на хората.
— И защо така?
Ерик срещна погледа му, без да трепне.
— Напълно иззеха контрола. Не можем да познаем дома, който построихме. Няма обсъждания, нито пък солидарност. Роудс раздава заповеди, а пазачите се грижат всички да изпълняват нарежданията му. Все едно сме се върнали на кораба. Вече напълниха затворническата колиба, която построиха за Белами, а пазачите така пребиха една жена, че не съм сигурен дали някога пак ще проходи. — Той замлъкна, обърна се с лице към земнородните, които се бяха втренчили неспокойно в него, и плъзна поглед по тълпата, докато не зърна Уелс. — Бяхме толкова по-добре с теб начело, Уелс. Ти се бореше за нещо, нещо, което си струваше усилията.
Скръбта, която се беше вкопчила в гърдите на Уелс, отпусна хватката си и в душата му припламна смътна надежда.
Макс прочисти гърло и всички очи се насочиха към него.
— При това положение сте добре дошли да останете при нас. След малко ще ви помогнем да се настаните. Първо обаче ни кажете дали имате вътрешна информация относно плановете на Роудс?
— Имаме — пристъпи напред Феликс. — Затова дойдохме точно сега. Писах се доброволец при пазачите, за да подслушвам разговорите им. Не вярват, че съществуват две отделни групи земнородни. Според тях всички сте опасни и не успяхме да ги накараме да повярват, че не сте. Мислят, че всички си сътрудничите.
— Планират нападение — намеси се Ерик. — Голямо. И разполагат с повече оръжия, отколкото първоначално мислехме. Открихме, че са трупали пушки и амуниции в тайно скривалище в гората.
Помещението се изпълни с шепоти и ниско мърморене, но Макс почти не трепна. Беше си възвърнал старата осанка и част от светлината отново грееше в очите му.
— Склонни ли сте да се биете заедно с нас? — попита той новодошлите.
Ерик, Феликс и останалите кимнаха утвърдително. В гърдите на Уелс се надигна благодарност и гордост.
— Много добре. Мисля, че с вашата подкрепа имаме шанс да победим. — Макс поклати мрачно глава. — Може и да се впуснахме в това начинание, за да помогнем на приятелите ви, но вече е ясно, че конфликтът е неизбежен. Беше въпрос на време Роудс да ни въвлече в битка. По-добре да се разправим с него бързо, преди… — пое си дълбоко дъх — … преди да са пострадали още хора.
Белами притича до Ерик.
— Ами Октавия? Тя дойде ли с вас? Добре ли е?
— Добре е, но не искаше да ни придружи. Решението беше трудно, но тя се чувстваше длъжна да остане с децата, особено сега, когато нещата стават все по-опасни.
Изражението на Ерик омекна и той постави ръка на рамото на Белами.
— Не се тревожи — каза Уелс. — Веднага щом сритаме задника на Роудс, ще можем да ги доведем тук. Октавия, децата и всеки друг, който пожелае да се присъедини към нас.
Белами кимна, а изпълненият с копнеж поглед се втвърди. Уелс виждаше, че се готви за битка. Всички се готвеха за битка.
Макс беше потънал в разговор със заместниците си и беше ясно, че вече разискват бойни стратегии. Той погледна към Уелс, който отклони очи — все още не можеше да срещне тези на Макс. Последното, от което Макс се нуждаеше, несъмнено беше напомняне за съществуването на момчето, заради което дъщеря му бе убита. За негова изненада обаче Макс го повика по име:
— Ела тук, Уелс. Имаме нужда от теб.
Глава 22
Кларк
Кларк прекарваше всяка свободна минута в радиостаята и днешният ден не беше по-различен. След срещата за обсъждане на стратегията с Макс всички се бяха разотишли, за да се подготвят за битка. Ерик им беше казал, че Роудс мобилизира пазачите си за нападение точно преди зазоряване на следващата сутрин. Дотогава имаше осем часа.
Бяха се съгласили единодушно, че е най-добре да изчакат колонистите да дойдат до Маунт Уедър, където предимството беше на страната на земнородните. Разполагаха със солидния си бункер, защитен от скални образувания, които го заобикаляха от всички страни. Също така познаваха в детайли терена, който Роудс и хората му не бяха виждали. Група земнородни вече бяха изпратени в гората и се бяха изкачили високо по дърветата, където щяха да бъдат невидими за всеки на земята. Веднага щом настъпващите колонисти минеха под тях, земнородните бойци щяха да се спуснат от дърветата. Вицеканцлерът и хората му щяха да попаднат в капан между земнородните зад тях и онези, които чакаха да атакуват във вътрешността на Маунт Уедър.