Това беше рискован план, меко казано, но разполагаха само с него. Щеше да се наложи да разчитат на елемента на изненадата — и на голяма доза късмет. Докато другите тревожно сновяха по коридорите в очакване на сигнала да заемат позиции, Кларк търсеше утеха в радиостаята. Почти можеше да долови присъствието на родителите си там и това ѝ вдъхваше спокойствие — и надежда.
Тишината също така ѝ даваше шанс да се опита да осмисли всичко, което Уелс ѝ беше казал. Никога — дори и в най-смелите си мечти или най-ужасните си кошмари — не си беше представяла, че Уелс е способен на подобно нещо. Беше застрашил живота на всеки един обитател на Колонията само за да ѝ даде възможност да навърши осемнайсет години. Така ѝ се пригади, че едва не се свлече на колене. Всички онези хора — буквално всички, които познаваше — бяха мъртви заради нея. Заради стореното от Уелс с цел да я спаси. Но един господ знаеше, че не е в състояние да го съди. Когато Кларк беше открила, че родителите ѝ провеждат експерименти с радиация върху нерегистрирани деца от груповия дом, не бе направила нищо, за да ги спре. Кларк много добре знаеше какво е да поставиш любимите си хора преди всичко останало. През толкова голяма част от живота си беше гледала на света през черно-бяла призма и беше разграничавала правилното от грешното със същата увереност, с която беше разграничавала растителните клетки от животинските по време на изпит по биология. Последната година обаче ѝ беше брутален крах в теорията на моралната относителност.
Докато тези мисли минаваха през главата ѝ, Кларк се заигра с плъзгачите и превключвателите. Пронизително, равномерно пращене изпълни стаята и отекна по каменните стени. Опита нова комбинация и тоналността на пращенето стана по-дълбоко с един тон. Тогава проехтя високочестотен вой. Кларк се изправи в стола. Досега не беше чувала този звук. Побутна плъзгача на косъм напред. Воят намаля и в продължение на секунда се чуваше само статичен шум. Сърцето на Кларк се сви.
Тогава долови нещо дълбоко в свистенето. Беше толкова слабо, не по-силно от шепот на вятъра. Беше неразпознаваемо, но в същото време ѝ се стори странно познато. Звукът ставаше все по-силен, като че ли се приближаваше към нея. Кларк наклони глава към радиопредавателя и напрегна слуха си. Не беше сигурна какво е чула. Възможно ли беше да е…? Поклати глава. Навярно си въобразяваше. Дали отчаянието ѝ я водеше до оглупяване?
Но звукът ставаше все по-силен и ясен — и определено беше глас. Не си го въобразяваше. Кожата ѝ настръхна и сърцето ѝ задумка бясно в гърдите. Кларк познаваше този глас.
Беше на майка ѝ.
Думите заехтяха с усилен звук.
— Проверка на радиото — каза безстрастно майка ѝ, сякаш вече беше изричала същите думи хиляди пъти. — Проверка на радиото. Алфа излъчване, проверка на радиото.
Кларк затвори очи и остави гласа на майка ѝ да я обгърне, да я изпълни с най-прекрасната смесица от облекчение и радост, сякаш е чула сърцебиенето на пациент, допреди секунди изпаднал в сърдечен арест. Ръцете ѝ трепереха, щом се пресегна към бутона, който предаваше гласа ѝ по въздушните вълни.
— Мамо? — обади се разтреперана Кларк. — Ти… ти ли си това?
Настъпи дълга пауза и Кларк затаи дъх, докато не я заболяха гърдите.
— Кларк? Кларк? — Нямаше съмнение: беше майка ѝ. Тогава Кларк дочу мъжки глас, който говореше на заден фон. Баща ѝ. Беше истина. Бяха живи. — Кларк, къде си? — попита майка ѝ през различните честоти с еднаква доза удивление и недоверие. — На Земята ли си?
— Да… тук съм. Аз…
От гърлото ѝ се откъсна ридание, а по лицето ѝ потекоха сълзи.
— Какво има, Кларк? Добре ли си?
Опита се да каже на майка си, че е добре, но от устата ѝ излезе единствено хлипане. Кларк отприщи всички сълзи, които бе твърде вцепенена да пролее през дългите самотни месеци на затварянето — тогава, когато вярваше, че наистина е сама във Вселената. Сърцето ѝ преливаше от радост, щастието ѝ почти наподобяваше болка, но въпреки това тя не можеше да спре да плаче.
— О, господи, Кларк. Какво става? Къде си?
Тя избърса носа си с опакото на ръката си и се опита да си поеме дъх.
— Добре съм. Просто не мога да повярвам, че говоря с вас. Казаха ми, че са ви изхвърлили в Космоса. Аз… мислех, че сте мъртви!
Кларк си помисли за мислените разговори, които беше водила с родителите си през последната година и половина, когато си представяше какво биха казали, ако им споделеше за процеса, за Уелс и най-вече за чудесата на Земята. В продължение на осемнайсет месеца всичко, което им беше разказала — всяка молитва и всяка молба — беше посрещано единствено от задушаващо мълчание. А сега мълчанието се беше вдигнало, освобождавайки я от тежест, която не беше осъзнавала, че притиска сърцето ѝ.